— И каква е кръвта? От прасе ли?
Тя се усмихна и зъбите й проблеснаха в тъмнината.
— Е, сега вече се фукате.
Може би съвсем малко.
— Не е толкова сложно, колкото изглежда — признах аз. — След като със сигурност установихме, че Тери Лумис е бил удушен, очевидно кръвта не е била негова. Това означава, че раните по тялото са били нанесени след смъртта, а от това следва, че по-голямата част от кръвта в бунгалото е дошла отнякъде другаде.
— Въпреки това не разбрах как се досетихте, че кръвта е от прасе… — започна тя, а после сама си отговори: — О, разбирам. Зъбите, които открихте при тялото на Уилис Декстър!
— И преди това се чудех дали кръвта не е животинска, но след като видях зъбите, си помислих, че може да е от прасе — казах аз. — Изглежда, Йорк много обича такива игрички.
Джейкъбсън замълча. Дъждът продължаваше да се стича по стъклата, а отражението му караше лицето й да изглежда като мраморно. На жълтеникавата улична светлина профилът й наподобяваше на гръцка скулптура.
— Може би не трябва да ви казвам това — започна тя, — но получихме и резултат от кръвните проби на Ноа Харпър. Бил е болен от хепатит C.
Божичко! Горкият Кайл! За разлика от хепатит A и B, за хепатит C няма ваксина. Заболяването не е непременно смъртоносно, но лечението му е изключително дълго и неприятно. И въпреки това никой не може да даде гаранции за резултата от него.
— Кайл знае ли? — попитах аз, като през цялото време си мислех, че спокойно можех да съм на неговото място.
— Все още не. Ще мине време, докато получи резултатите от болницата, а Дан реши, че няма защо да бързаме да му съобщаваме новината — при тези думи тя ми хвърли бърз поглед. — Разбирате, че това е поверителна информация, нали?
— Разбирам.
За първи път бях съгласен с Гарднър. Все още съществуваше някакъв шанс Кайл да не се е заразил, но в момента въобще не ми се искаше да съм на негово място.
А за малко да стане точно така.
Пристигнахме в хотела. Джейкъбсън намери място за паркиране близо до входа. Забелязах, че когато спря, хвърли бърз поглед в огледалото и огледа колите зад нас.
— Ще ви изпратя до стаята — заяви тя и се протегна, за да вземе от задната седалка кафявия плик, който й беше дал Гарднър.
— Няма нужда…
Джейкъбсън обаче вече излизаше от колата. Влязохме във фоайето на хотела. Тя беше цялата нащрек — погледът й пробягваше по лицата на хората около нас, сякаш търсеше потенциална заплаха. Забелязах, че държеше дясната си ръка близо до пистолета, скрит под сакото й. Част от мен отказваше да приеме всичко това на сериозно.
След това си спомних какво намерих върху стъклото на колата си.
Една възрастна дама ни се усмихна и ни намигна, докато излизаше от асансьора. Ясно ми беше какво си мисли. Още една млада двойка, която се прибира, след като е прекарала деня в града. Беше толкова далече от истината, че направо ми стана смешно.
Двамата с Джейкъбсън застанахме рамо до рамо в асансьора. Освен нас в него нямаше никой друг и усещах как напрежението се покачва с всеки изминал етаж. В един момент рамената ни леко се докоснаха и между тях се появи статично електричество. Джейкъбсън се отдръпна леко, само колкото да избегне допира ми. Когато вратата се отвори, тя излезе първа, сложи ръка върху пистолета на бедрото си и провери дали има някой в коридора. Стаята ми беше в далечния му край. Пъхнах картата в процепа и отворих на вратата.
— Благодаря, че ме придружихте.
Казах това с усмивка, но тя изглеждаше делова. Бариерата между нас, която за кратко бе изчезнала, докато пътувахме в колата, сега отново бе тук.
— Мога ли да огледам стаята ви?
Искаше ми се да й кажа, че няма нужда, но беше ясно, че само ще си загубя времето. Отдръпнах се и й направих път.
— Заповядайте.
Стоях до леглото, докато Джейкъбсън претърсваше стаята. Тя не беше особено голяма, така че не й отне много време да се убеди, че Йорк не се крие вътре. Все още държеше кафявия плик, който Гарднър й бе дал, и когато приключи с претърсването, се приближи към мен. Стоеше на известно разстояние, а лицето й, както обикновено, беше напълно безизразно.