Но Том беше мъртъв. А Йорк бе свободен.
Изправих се и отидох до прозореца. Дъхът ми замъгли стъклото и светът навън се превърна в множество неясни жълтеникави петна, светещи в тъмнината. Прокарах юмрук по стъклото, което изскърца при допира на кожата ми, и светът отново се появи пред очите ми. Улицата под мен представляваше безкрайна поредица от неонови светлини и фарове на коли, които се движеха в безмълвен танц. Хората в тях бяха погълнати от собствените си грижи и не се интересуваха от проблемите на тези около тях. Докато ги наблюдавах, с болка осъзнах колко далече от дома се намирам. Мястото ми не бе тук.
Няма значение. Продължи с това, с което си се захванал.
В този момент се сетих, че не съм вечерял. Дръпнах се от прозореца и взех менюто за румсървиса. Отворих го и хвърлих бегъл поглед на описанията на бързите закуски, които предлагаха, после го затворих и го захвърлих настрани. Изведнъж усетих, че повече не издържам в тази стая. Все едно какво планираше Йорк, нямаше да стоя и да се крия тук, докато Гарднър реши какво да прави с мен. Грабнах якето си, взех асансьора и слязох във фоайето на хотела. Възнамерявах само да отида в бара на хотела и да проверя дали все още сервират някаква храна, но го подминах. Не знаех къде отивам, просто трябваше да се махна оттук.
Навън дъждът беше спрял, а въздухът бе свеж. Тротоарът блестеше и беше станал хлъзгав. От време на време попадах на някоя локва и изпод краката ми се вдигаха пръски. По гърба ми плъзнаха тръпки, но успях да устоя на натрапчивото желание да се обърна. Хайде, Йорк, нали искаш да ме хванеш? Ето ме!
Измамната ми храброст скоро се стопи. Открих едно ресторантче, което все още работеше, и влязох. В менюто имаше само бургери и пържено пиле, но в момента ми беше все едно. Поръчах първото, което ми попадна пред очите, и върнах менюто на келнерката.
— Нещо за пиене?
— Една бира. Не, чакайте… Имате ли бърбън? „Блантънс“ например?
— Имаме бърбън, но само „Джим и Джак“.
Поръчах си един „Джим Бийм“ с лед. Отпих бавно. Бърбънът прокара гореща диря по гърлото ми и стопи бучката, която се бе събрала там. За теб, Том. Скоро ще заловим това копеле, обещавам ти.
За момент дори си повярвах.
Каишките и зъбците отразяват светлината на лампата. Всеки път, след като си ги използвал, мажеш кожата с восък, докато стане мека и еластична, лъскаш метала, докато не заблести. Не е необходимо да го правиш — знаеш, че това си е чиста превземка. Но ритуалът ти доставя удоволствие. Понякога ти се струва, че усещаш топлата миризма на пчелен восък в пастата за лъскане на седла. Вероятно е само спомен, но въпреки това той те успокоява. Освен това ти харесва подготовката, церемонията. Напомня ти, че правиш всичко с определена цел, че следващия път ще се получи. И този път наистина ще е така.
Усещаш го.
Докато с любов лъскаш кожата, си казваш, че не трябва да се надяваш прекалено, но не можеш да отречеш трепета на очакването. Това чувство те спохожда винаги, преди да започнеш. Тогава всичко е възможно, а неуспехът е все още в бъдещето. Но този път усещането е различно. Много по-знаменателно.
Специално.
Поставянето на кожата върху стъклото на колата беше премерен риск, но си заслужаваше. Рано или късно щяха да разберат какво правиш, а е по-добре да стане както ти искаш, така ефектът ще е много по-голям. Все още ти контролираш играта, а това е най-важното. Когато разберат какво всъщност се случва, вече ще е твърде късно и тогава…
И тогава…
Но за това не смееш да мислиш. Не можеш да предвидиш нещата толкова надалеч. По-добре съсредоточи вниманието си върху това, което трябва да свършиш сега, върху непосредствената си цел.
Няма да чакаш още дълго.
Завърташ внимателно механизма и наблюдаваш как кожените каишки се изпъват, а колелата плавно се завъртат. В момента, в който зъбците им зацепват, се чува звук като от часовников механизъм. Със задоволство духваш върху тях и ги лъскаш за последен път. Отражението ти те гледа от металната повърхност, разкривено и неузнаваемо. Впиваш поглед в него и чувстваш известна тревога от мислите, които никога не изплуват на повърхността, след това го изтриваш с едно движение на парцала.
Няма да чакаш още дълго. Всичко е готово. Фотоапаратът е зареден и поставен на мястото си, чака само обекта. Униформата е изчеткана и изчистена. Е, не е наистина чиста, но на пръв поглед изглежда такава. А това ти стига.