Само трябва да подбереш подходящия момент.
19
На следващата сутрин седях в ресторанта на хотела и бавно допивах второто си кафе, когато се обади Гарднър.
— Трябва да поговорим.
Огледах виновно хората около мен — много добре си спомнях думите му да не излизам от стаята си. Сутринта си помислих дали да не поискам да ми донесат закуската горе, но в яркото слънчево утро това ми се стори нелепо. Ако Йорк можеше да ме отвлече от хотела посред бял ден, тогава наистина бях загазил.
— В ресторанта на хотела съм — казах аз.
Усетих неодобрението на Гарднър от другата страна на телефона.
— Стой там. След малко идвам — нареди ми той и затвори.
Отпивах от изстиналото си кафе и си мислех дали това не е последната ми закуска в Тенеси. От сутринта нямах настроение. Спах лошо и когато се събудих, усетих някаква тежест, която в първия момент не можех да си обясня. След това си спомних за смъртта на Том, а после и за човешката кожа, оставена на стъклото на колата ми.
Това определено не беше най-добрият начин да започнеш деня си.
Явно Гарднър не е бил далече, когато ми позвъни, защото пристигна само след двайсетина минути. Джейкъбсън беше с него, в перфектен вид, недостъпна както обикновено. Късното лягане изобщо не й се беше отразило, но ако нейната жизненост напомняше тази на Дориан Грей4, то тогава Гарднър олицетворяваше портрет, зарязан на тавана. Агентът изглеждаше изморен, кожата на лицето му бе набраздена от бръчки.
Изглеждаше така, сякаш носеше по-голямо бреме от всички нас. Сигурно му тежаха не само разследването и служебният натиск да открие Йорк възможно най-скоро. Все пак Том беше и негов приятел.
Въпреки това вървеше изправен, както винаги. Джейкъбсън го следваше на една крачка.
— Ще пиете ли кафе? — попитах аз, когато седнаха на масата.
И двамата отказаха. Гарднър погледна към съседните маси, за да се увери, че никой не може да ни чуе.
— Охранителната камера показва, че някой е бил до колата ти снощи в девет без петнайсет — започна той без предисловие. — Камерата е прекалено далече и не се виждат много подробности, но черните дрехи и шапката изглеждат същите като на снимките на телефонната кабина. Освен това проверихме охраната на болницата. Човекът, с когото си разговарял на паркинга, не е от техните служители.
— Йорк. — В устата си усетих горчивина, която не се дължеше на кафето.
— И ние мислим така, но не можем да го докажем. Все още се опитваме да идентифицираме пръстовите отпечатъци по колата ти, но те са доста, така че работата не е никак лесна. А и Йорк най-вероятно е носил ръкавици — добави той и сви рамене. — Засега нямаме късмет и с кожата от ръката. Отпечатъците не са нито на Уилис Декстър, нито на Ноа Харпър. По малкия размер на ръката може да се съди, че са или на жена, или на юноша, но повече не можем да кажем.
Юноша. О, боже! В кафената ми чаша плуваше петно от пресечено мляко. Бутнах я настрана.
— А какво става със снимките от дома на Йорк? Разбрахте ли кои са хората на тях?
Гарднър сведе поглед към ръцете си.
— Проверяваме ги в базата данни с изчезналите и неразкритите убийства, но това е огромна по обем работа. А и ще е доста трудно да ги идентифицираме по онези снимки.
Спомних си разкривените лица и мислено се съгласих с него.
— Имате ли представа къде може да се е укрил Йорк?
— Откакто съобщихме подробностите на пресата, няколко души са докладвали, че са го видели, но засега това не е потвърдено — отговори Гарднър. — Очевидно има някакво скривалище. Не е убивал жертвите си нито в къщата, нито в „Стийпъл Хил“, което означава, че ги е откарвал някъде. Вероятно на място, където е можел лесно да се отърве от труповете, иначе щяхме да открием и други, освен тези на Лумис и Харпър.
Като се имаше предвид колко близо са Смоуки Маунтинс, сигурно не е било трудно да намери къде да изхвърли телата на жертвите си.
— Според Джош Талбот ларвата на блатно водно конче в трупа на Харпър говори, че той е бил оставен в близост до езеро или бавнотечаща вода.
— Което значи да претърсим почти цялата източна част на Тенеси — отбеляза раздразнено Гарднър. — Правим справка за местата, обитавани от блатното водно конче, но ни трябва и някаква по-солидна информация. Даян, би ли обяснила на доктор Хънтър теорията си?
4
Дориан Грей е герой от романа на Оскар Уайлд „Портретът на Дориан Грей“, който запазва младостта и красотата си, а портретът му остарява вместо него. — Б.пр.