— Дори и да успее, какво би му донесло това? — попитах аз. — Една снимка не може да му разкрие нищо.
Джейкъбсън сви рамене.
— Това не е важно. Докато Йорк вярва в това, ще продължи да прави нови и нови опити. Той търси познание и за него няма никакво значение колко души ще убие, за да го открие. За него те не са нищо повече от лабораторни мишки.
Тя се изчерви в момента, в който осъзна грешката си.
— Съжалявам, не исках да кажа…
— Няма нищо.
Истината можеше и да не ми харесва, но беше по-добре да знам каква е реалната ситуация.
— От думите ви излиза, че Йорк върши това от доста време. Може би от години. Само Господ знае колко души е убил, без никой да подозира. Би могъл да продължава така до безкрай, но изведнъж се променя. Защо най-неочаквано решава да привлече внимание върху действията си?
Джейкъбсън разтвори ръце.
— Трудно е да се каже. Но според мен причината е точно в това, че върши тези неща от много време. Вие самият казахте, че това, което се опитва да постигне, е невъзможно, и може би той е започнал да го осъзнава. И се опитва да компенсира грешките си, като подхрани егото си по друг начин. Точно затова е решил да нападне доктор Либарман, всепризнат експерт в област, която Йорк счита за своя. Това е класически случай на подмяна на ценности — опитва се да омаловажи неуспеха си, като намери начин да си докаже, че все пак е гениален.
Главоболието ми вече беше толкова силно, че главата ми пулсираше. Започнах да разтривам слепоочията си, щеше ми се да си бях взел аспирин от стаята.
— Защо ми казвате всичко това? Не че не оценявам жеста ви, но преди никак не бързахте да споделите с мен информацията, с която разполагахте. Каква е тази неочаквана промяна?
Джейкъбсън хвърли поглед към Гарднър. До този момент той охотно я бе оставил да говори, но сега едва забележимо се понадигна.
— Решихме, че при така създалите се обстоятелства имаш право да знаеш — Изгледа ме хладно, като че ли все още се опитваше да ме прецени. — Ти ни създаде проблеми, Хънтър. Йорк ни изпрати послание с онова парче кожа върху колата ти. Не можем да го пренебрегнем. Вече отвлече и най-вероятно е убил Алекс Ървинг, а щеше да посегне и на Том, ако той не беше получил инфаркт. Няма да позволя някой друг, свързан с разследването, да пострада.
Вперих поглед в изстиналото си кафе и се опитах да говоря спокойно.
— Ако искате, можете да ме изхвърлите от разследването.
За втори път.
— Но няма да се върна в Англия, ако това имате предвид.
Това не беше демонстрация на излишна смелост. Най-малкото исках да остана за погребението на Том. Без значение какво щеше да се случи, нямаше да си тръгна, преди да се сбогувам с приятеля си.
Гарднър издаде брадичката си напред.
— Нещата не стоят точно така. Ако решим, че си тръгваш, значи си тръгваш. Дори ако се наложи да те закараме до самолета.
— Ами тогава сигурно ще трябва да го направите — отговорих аз остро и усетих, че лицето ми пламва.
Гарднър ми хвърли поглед, който ясно показваше, че с най-голямо удоволствие би ме завлякъл до самолета. След това дълбоко въздъхна.
— Честно казано, може би ще е най-добре за всички ни, ако си отидеш вкъщи — заяви той кисело. — Но не това имах предвид. Оставането ти има известни… преимущества. Тогава поне ще знаем къде да съсредоточим вниманието си.
Отне ми известно време, за да схвана какво имаше предвид. Бях толкова изненадан, че не успях да кажа нищо.
— Ще те държим под непрекъснато наблюдение — продължи Гарднър съвсем делово. — Няма да те изложим на абсолютно никакъв риск. Няма да те караме да правиш нищо, с което не си съгласен.
— А ако не съм съгласен с целия план?
— Тогава ще ти благодарим за помощта и ще те изпратим до самолета.
Колкото и да е абсурдно, в този момент ми идваше да се разсмея.
— И какъв избор имам? Мога да остана, но само ако се съглася да играя ролята на примамка, така ли?
— Изборът е изцяло твой — заяви категорично Гарднър. — Ако останеш, ще трябва да ти осигурим двайсет и четири часова охрана. Не можем да оправдаем такива разходи, когато можем просто да те изпратим вкъщи, където ще си в безопасност. Не и ако нямаме много основателна причина за това. Но решението е твое. Никой не ти извива ръцете.