Той разтвори бавно ръце.
— Дъщеря ми има нужда от теб.
Морган отметна глава назад и избухна в луд смях. Олюля се, удари гърба си в стената и изтри сълзите от очите си. Дугъл го гледаше смаяно.
— Исусе! Не й ли стига, че я направих саката? Какво искаш, да я довърша ли? Трябва ли и да я убия?
В залата Елизабет седеше с изправен гръб на крайчеца на един стол, който Раналд беше донесъл за нея, и нервно потрепваше с полираните си нокти по облегалката. Раналд клечеше пред камината като виновно домашно кученце и хвърляше плахи поглед изпод греховно дългите си мигли. Колко жалко, каза си неволно Елизабет, че това красиво момче е принудено да живее в такава обстановка. Тя огледа изпитателно масивните греди на тавана. Отгоре се чуваше само тайнственото шепнене на танцуващите по течението паяжини.
Раналд изпука с пръсти и Елизабет се стресна. Призрачната атмосфера на замъка започваше да я изнервя.
— Къде са другите хора от клана? — попита строго тя, за да сложи край на мъчителната тишина.
Раналд вдигна рамене.
— Разпръснаха се на всички страни. Морган ги отпрати. Раздаде им овцете и кравите. Даде им всичко, освен няколко пилета и осоленото месо.
— А вие защо сте още тук?
Раналд се опита да почисти едно петно от сажди на панталона си, но напразно.
— Той ми е братовчед. Не мога да го оставя да пукне сам тук, нали?
Елизабет се приведе към него, възхитена от лоялността, която никога не беше очаквала от един Макдонъл.
— Сериозно ли смятате, че ако не сте до него, той може да умре?
Раналд я погледна право в очите.
— Не, милейди. Страх ме е по-скоро, че без мен ще умре сам.
Елизабет не успя да го попита какво означаваше тази ужасяваща забележка, защото по стълбата отекнаха обезкуражените стъпки на Дугъл. Тя скочи от стола си и погледна очаквателно към него, но съпругът й само поклати глава.
— Молих го, умолявах го, но напразно. Опитах се да смекча сърцето му, само дето не паднах в краката му, но не успях.
Отначало Дугъл помисли, че очите на Елизабет заблестяха от неизплаканите сълзи, но когато понечи да я утеши, тя го избута и закрачи решително към стълбата.
— Моля те, не го прави! — изкрещя ужасено той и се втурна след нея. Раналд тичаше по петите му.
— На ваше място не бих се качил при него, милейди. Идеята не е добра. Не мога да гарантирам, че той…
Когато стигна до едно разклонение, Елизабет се поколеба, но Раналд й показа стаята на Морган, като избърза напред и се хвърли пред една врете.
— Махни се от пътя ми, момче — изкомандва Елизабет.
Раналд се подчини без повече възражения.
Елизабет се обърна към съпруга си и сложи ръка на гърдите му.
— Искам вие двамата да слезете долу. Каквото и да чуете или да си въобразите, че сте чули, не се качвайте, ако аз лично не ви повикам. Разбрахме ли се?
Дугъл я погледна слисано, готов да избухне в смях. Никога не беше обичал жена си повече, отколкото в този момент. Направи крачка назад, поклони се тържествено, отвори вратата и каза:
— Удоволствието е изцяло ваше, милейди.
Елизабет престъпи прага. Дугъл надникна над рамото й и успя да види изненаданото лице на Морган. В очите на зет му се четяха несигурност и ранимост.
Елизабет сложи ръце на хълбоците си.
— Първо си затвори устата, Морган Макдонъл. И не очаквай от мен съжаление.
Тя прошумоля с полите си навътре и затръшна вратата под носа на Дугъл.
Двамата мъже слязоха по стълбите в залата и Дугъл потупа по рамото омърлушения Раналд.
— Можеш да се помолиш за господаря си, момче. В момента той е затворен с толкова строг учител, че дори дяволът, ако може да ги види, ще позеленее от завист.
Дугъл и Раналд чакаха в залата и от време на време си подаваха стомничката с добре узряла бира. Часовете минаваха. Раналд се стряскаше при всеки шум, докато Дугъл най-спокойно отпиваше от чашата си и се опитваше да крие усмивката си.
Първо чуваха гневни гласове. Последва ги силен удар, при който бирата в ръката на Раналд се разплиска.
Дугъл вдигна тост.
— За Бет — пошепна с надежда той.
Какофонията ставаше все по-страшна. Мъжкият рев бе прекъснат от шум на чупещо се стъкло. Последва недвусмисленото пляскане на длан върху гола кожа. Раналд зяпна смаяно. Дугъл сведе глава в настъпилата тишина. Злокобното мълчание се проточи толкова дълго, че накрая дори Дугъл започна да се мести неспокойно на стола си. Той вдигна глава към стълбището, после извади часовника си.
На площадката се появи Елизабет. Полите й бяха покрити с прах и с още нещо, което приличаше на отпечатък от огромна длан. Докато слизаше по стълбите, тя подреди набързо разрешената си коса. Лицето й сияеше от радост и тържество.