Тя протегна ръка към съпруга си.
— Морган се закле, че ще ни помогне. Каза, че ще направи всичко, което зависи от него, за да излекуваме Сабрина. Все едно какво ще му струва това.
Раналд тресна чашата на масата и скочи от стола си.
— Знаех си, че Сабрина няма да го изостави! Тя е най-сладкото, най-прекрасното момиче на света!
Той затанцува пред камината, без да забележи неодобрително вдигнатите вежди на Дугъл и усмивката на Елизабет, която бързо сложи пръст на устните на мъжа си.
— Господи, колко си глупава! Изпратих те за ягодова тортичка, не за ябълкова!
Зачервеното слугинче сведе очи към сребърната табла в скута на Сабрина.
— Не, мис, вие поискахте ябълкова, кълна се!
Сабрина бутна таблата в ръцете й.
— Върни я веднага, не мога да я гледам! Може да съм саката, но не съм оглупяла. Отлично си спомням, че поисках ягодова тортичка. И не се кълни, че ще ти се случи нещо лошо.
Таблата потрепери в ръцете на момичето и една от топлите тортички падна в скута на Сабрина.
— Проклятие! Защо си толкова несръчна!
Слугинята грабна тортата и избърса петното на халата с чиста кърпа. Сабрина въздъхна страдалчески. Главата й падна върху облегалката на дивана, сякаш беше станала непоносимо тежка.
Тя отпрати слугинята с уморено движение на ръката.
— Остави ме да си почина. Вече нямам апетит. Твърде съм развълнувана, за да ям.
Когато уплашеното момиче се оттегли, другата слугиня, която тъкмо бършеше прах, последва приятелката си, като хвърли неодобрителен поглед към Сабрина. Тихият й глас се чу в коридора на лондонската къща, потънала в следобедна тишина.
— Няма нищо, момиче. Хайде, престани да плачеш. Каквото и да направиш, не можеш да угодиш на Нейно височество, когато е в лошо настроение. Тази сутрин ме изпрати да й търся книгата, макар че тя беше само на педя от хубавата й малка ръка. Сигурно скоро ще заповяда да ни отсекат главите, когато нещо не й изнася.
Проклети глупачки, каза си ядно Сабрина и сложи ръка на челото си с надеждата да е горещо. Никой освен нея ли не виждаше, че прислужниците на семейство Белмонт по цял ден седят в кухнята и клюкарстват за сакатата племенница на господаря си? Но какво я беше грижа? Предпочиташе прислужниците да я мразят, отколкото да я съжаляват. Освен това всички хора обичат да се надсмиват над сакатите, нали така? Това е част от човешката природа.
Сякаш за да докаже тезата на Сабрина, Енид влезе в салона, като си вееше с вестника.
— Виж какво ми донесе Стивън. — Тя се отпусна върху крехкия стол в стил Луи XIV и възбудено затропа с крака. — Чуй какво пишат! „Мисис Мери Тофт от Гудалминг наскоро роди четиринадесетото си зайче.“
— Колко мило — промърмори Сабрина. — Би ли пипнала челото ми, Енид? Чувствам, че имам треска.
Енид се подчини с отсъстващ вид, без да остави вестника.
— Пишат още, че кралят изпратил личния си лекар да види как стоят нещата и той се появил при мисис Тофт точно в подходящия момент, за да извади зайче номер петнадесет. Челото ти е хладно, скъпа. Нито следа от треска.
— Откъде можеш да знаеш? Нали не си лекар! — Сабрина не можа да удържи злобата си. — Ще се заинтересуваш от мен едва когато родя дузина таралежи в салона на майка ти!
Енид отпусна вестника. Усмивката не можа да скрие болката в погледа й. Сабрина много искаше да се извини, но не намери нужните думи, защото през последните месеци просто беше престанала да ги употребява. Отваряше уста, за да помоли за възглавница или да изкоментира времето, но оттам излизаха злобни укори или плачливи искания. Как би могла да укори Енид, че се отнася към нея като към чужда, след като самата тя си беше станала чужда?
— Имаш право — изрече тихо Енид и зави раменете й с кашмирен шал. — Беше много егоистично от моя страна да се въодушевявам от глупости и да не се съобразя с чувствата ти. Искаш ли да ти почета? — Тя взе книгата, оставена до лакътя на Сабрина. — Пак ли Омир?
Сабрина кимна. Енид зачете за слизането на Одисей в ада, но днес дори любимата й история звучеше безинтересно. Одисей вече й се струваше непоносим досадник, а Пенелопа беше една жалка глупачка. Как е могла да чака цял живот един мъж, който може би никога няма да се завърне?
Сабрина погледна през прозореца. Къщата на Белмонт се намираше на изисканата Хановер Скуеър. Тя си спомни как бяха пристигнали в Лондон и закопня за мириса на прясно стоплена земя и зюмбюли, който гъделичка ноздрите й.