След като състоянието на Сабрина не се подобри, родителите й, посъветвани и от доктор Монджой, я отведоха в Лондон с надеждата, че смяната на обстановката ще я разведри. Сабрина се подчини безмълвно. Промяната поне й спестяваше мъчението да гледа как баща й страда от угризения на съвестта.
Енид четеше монотонно и думите на гръцкия поет излизаха от устата й, лишени от величието си. Сабрина недоволно дърпаше ресните на шала си. През първите дни в Камерън плачеше всяка вечер, докато най-сетне заспиваше. Но дори в най-дълбокото си отчаяние носеше в сърцето си искрица надежда. Само една искра, но тя осветяваше мрака и я караше всяка вечер да се моли пламенно на бога.
Точно на Коледа установи, че бог не беше чул молитвите й. Не носеше детето на Морган. Не й беше съдено да отнесе със себе си поне една частица от него. През онази нощ очите й останаха сухи, докато сърцето й се късаше от болка. След това не проля нито една сълза и престана да се моли. Защо да иска нещо от някого, който очевидно не се интересува от нея?
Скоро след това състоянието й отново се влоши. Непоносимо стягане в гърдите, пронизващи болки по цялото тяло, кашлица и пулсиране на слепоочията. Колкото повече мислеше за живота си, толкова по-зле се чувстваше и една сутрин се събуди с твърдото намерение да умре. След което каретата на Камерън замина по най-бързия начин за Лондон.
Семейство Белмонт я посрещнаха учтиво и я настаниха на дивана в салона, откъдето управляваше домакинството като разглезена млада кралица. Понякога Сабрина имаше чувството, че се е раздвоила и се гледа отстрани, и се учудваше на липсата на талант у това чуждо момиче, което участва в жалки мелодрами.
Енид премести тежестта си и столът изскърца. Сабрина все още не разбираше защо Белмонтови бяха претъпкали прекрасната си градска къща с мебели, които на всичкото отгоре бяха по-подходящи за елфи, отколкото за тежки хора като тях. Всеки ден се чупеше по някой от позлатените столове с тънки резбовани крачета. Сабрина затаи дъх и зачака следващото рухване със злобна радост.
Всички Белмонтови бяха закръглени. А през последните месеци Енид се беше закръглила още повече. Сабрина хвърли поглед към братовчедка си се прокле за ревността си. Енид напразно се беше постарала да стегне наедрялата си талия с широк колан, обсипан със скъпоценни камъни. Дебелият слой пудра върху лицето й скриваше сиянието му, но Сабрина го усещаше. Докато тя вехнеше с всеки ден и много скоро щеше да се превърне в ожесточена старица, Енид цъфтеше, защото носеше под сърцето си детето на любимия човек.
Дори за добродушния, вечно усмихнат вуйчо Уили беше голямо изпитание, когато дъщеря му, която беше изпратил на север, за да избегне скандала, се върна бременна. На всичкото отгоре Енид имаше нахалството да заяви пред родителите си, че носи детето на един шотландски селяк и не се срамува, а се гордее с положението си.
Скубейки оредялата си коса, съкрушеният херцог се заключи в бащината си библиотека и не излезе оттам, докато не измисли фиктивен съпруг за Енид. Сабрина му помагаше самоотвержено. Така се появи тайнственият благородник на име Натаниел Маклауд, който се бе влюбил в Енид и я бе направил своя съпруга, но бе имал нещастието да загине още през медения месец при същото това „нещастие с каретата“, което беше осакатило Сабрина.
Романтичната история беше направила Енид известна личност в Лондон. Мъжете си шепнеха, а дамите трогнато й изказваха съболезнования. Даже самодоволният й бивш годеник се появи в дома й и предложи да приеме детето на загиналия шотландски лорд като свое — очевидно за да заглади предишното си скандално поведение. Енид се наслаждаваше на неочакваното внимание, сияеше и дебелееше толкова стремително, че един ден със сигурност щеше да се пръсне. Двете със Сабрина бяха постигнали съгласие да не говорят за времето в Макдонъл Касъл, за да не си причиняват излишна болка.
Сабрина разгледа грижливо подрязаните морави и изметения уличен калдъръм. Слънчевата светлина полази по кожата й с обещание да я стопли. Енид имаше късмет, защото я смятаха за вдовица. Имаше убедително извинение за отсъстващото си изражение, за мъката, която често затъмняваше погледа й. Сабрина нямаше нищо. Нищо освен съжалението.
За да улесни анулирането, баща й беше решил, че с изключение на магистратите никой в Лондон не бива да узнае, че тя е била омъжена. Все едно времето с Морган е било илюзия, кратък еротичен сън на друга жена.
Нощем, когато се будеше в чуждото легло и се гневеше на безполезните си крака, Сабрина посягаше към библията под възглавницата си и изваждаше изсъхналата тинтява. Тогава започваше да диша по-леко, но като си припомнеше ужасеното лице на Морган, въздъхваше и примирено прибираше цветчетата обратно между страниците.