Очите му бавно свикнаха с мрака. Мътна лунна светлина падаше през високите прозорци и опъваше фина мрежа от светлина и сенки върху съкровищата на музикалния салон. Тихо шумолене и цвърчене му подсказа, че беше събудил малките жълти птички, които живееха в златен кафез до вратата.
— Здравейте, сладурчета — пошепна той. — Не ми се сърдете. Аз съм, Морган. Помните ли ме? — Той почука по кафеза и сърдито установи, че пръстът му е твърде дебел, за да се промуши между пръчките.
Обзет от необясним гняв, той остави птичките да цвърчат сърдито и продължи към етажерката с книгите. Ако залата долу беше главата на Камерън Мейнър, то музикалната стая беше сърцето му. Тук семейството се събираше всяка вечер, за да си разказва истории, за да се смее и да пее. За Морган помещението беше като врата към друг свят, свят от книги, музика и картини, свят, в който и най-силният мъж се отдаваше на мечти.
Летата, които беше прекарал в Камерън, го отдалечиха от собствения му клан. Те загладиха острите ръбове в езика му и насочиха мислите му в опасна посока. Наесен, когато се връщаше при клана си, трябваше да се отбранява от подигравките на връстниците си и да се бори за оцеляване, докато накрая не остана никой, който да оспорва авторитета му. Знаейки, че е осигурил наследник на клана, баща му следеше битката с неприкрита радост и чудовищна гордост.
Морган извади от етажерката подвързан в кожа том. През лятото, когато стана на четиринадесет и се влюби в Елизабет Камерън, той отклони с дива гордост предложенията й да го научи да чете. Но продължи да седи в музикалната стая всяка вечер, докато тя четеше на децата си. Скрит в сянката, той обгръщаше с ръце коленете си и слушаше захласнато историите за смели воини и умни богове, които обикаляли моретата с бързи кораби. А на следващата сутрин се промъкваше тайно в стаята и отваряше страхопочтително скъпоценните книги.
Книгата се отвори на страница с красиво оцветена рисунка. Това беше старият му приятел Прометей, прикован към скалата, с разкривено от болка лице, защото орелът отново ръфаше черния му дроб. Морган често се чувстваше като нещастния гръцки бог. Прикован завинаги върху студена скална стена, докато кланът ръфаше живото му месо. Той затвори ядно книгата. Думите бяха само детско бъбрене, картините — глупави фантазии.
На масата до чембалото беше оставена ръчно изработена галска арфа. Морган подръпна една от тънките струни. Нежен тон отекна във въздуха и проряза тишината. Той наклони глава и за пореден път се запита дали и техният дом щеше да стане така изискан, ако Елизабет се беше омъжила за баща му вместо за Дугъл Камерън. Или Ангъс щеше да пречупи и нейната силна воля?
Освен онова, което му беше разказал баща му, Морган не знаеше нищо за майка си — знаеше само, че именно той я беше убил с нетърпението си да излезе на бял свят и с големината си. Гордостта, с която Ангъс му разказваше за това, едновременно го отблъскваше и засрамваше. Баща му дори не си беше направил труда да запомни името на майка му.
В окото му попадна лек блясък. Върху кадифената подплата на чембалото беше положена кристална роза. Странна болка го стисна за гърлото. Роза, сладка и женствена като вълшебница от любимите приказки на Елизабет, крехка и въпреки това достатъчно устойчива, за да превърне дори чудовище като него в принц.
Той се изсмя на глупостите си, но неустоимо привлечен от розата, я взе в ръка, завъртя крехкото стебло между пръстите си и се зарадва като дете на блестящите цветни листчета, които улавяха лунната светлина.
Без предупреждение вратата зад него се отвори с трясък и се удари в стената. Морган се обърна стреснато и се озова пред следващата приказна фигура.
Чернокоса принцеса с разпилени по раменете коси, само по тънка кремава нощница, под която извивките на тялото й се очертаваха примамливо на фона на светлата ивица отвън. Само че тънките й пръсти стискаха не скиптър, а дръжката на церемониален шотландски меч.
Лунната светлина помилва стоманеното острие със застрашителна дължина, което се намираше между ръката й и сърцето му.
— Не мърдай, Макдонъл — изсъска заплашително принцесата. — Само едно движение, и ще отнеса главата ти в залата без тялото.
Морган не усети болка, когато розата в ръката му се счупи и дръжката се заби дълбоко в дланта му.
— Несръчен простак! Виж какво направи!
Погледът на Морган автоматично се плъзна към ръцете му. От дланта му стърчеше назъбено парче стъкло. По китката му се стичаха едри капки кръв и падаха върху скъпоценния килим на Елизабет Камерън. Той се опита да спре кръвта и в сърцето му отново се промъкна старото чувство на срам. Срамуваше се, че е Макдонъл, срамуваше се, че е недодялан грубиян. Но веднага след срама дойде гневът — онзи необуздан гняв, който защитаваше наранената му гордост от още удари. Но преди да го е насочил към нещастното момиче насреща си, Сабрина захвърли меча и се втурна към него.