Елизабет изтри ароматния сапун, даде му знак да се изправи и отстъпи крачка назад, за да се възхити на делото си. Морган усети как напрежението в раменете му отслабна. Оказа се, че това е грешка, защото Елизабет с едно плясване на ръцете докара в стаята цяла група лакеи и прислужнички. Възбудени от задачата си, те се завъртяха около Морган като пчели около гърне с мед.
Нахлуването им обърка дори Раналд. Преглъщайки тежко, той грабна съдчето със стафидите и се скри зад една завеса.
Морган предпочиташе да се изправи пред цял легион кръвожадни Чишолмови, отколкото пред тези усърдни лилипути, които го дърпаха и обръщаха, теглеха и мереха, човъркаха и бодяха, докато накрая беше готов да закрещи. Шивачът с маймунското лице пълзеше в краката му, мърмореше френски ругатни, макар че устата му беше пълна с карфици, и очевидно се радваше, че може да го боде, където му скимне. Когато поредната игла се заби в прасеца му, Морган с мъка преглътна гневния си рев.
— Пардон, мосю! — извини се с фалшиво съжаление дребният тиран.
Спретнат камериер върза на шията му тънко ленено шалче и Морган едва не се задуши. Даже въжето на палача не бе толкова стегнато. Въпреки това той понесе мъчението стоически. Издържа, докато видя насреща си Елизабет, която носеше в едната си ръка накъдрена и напудрена перука, а в другата чаша порто.
— Само това не! — изгърмя той.
Слугите замръзнаха насред движенията. Напудрените бузи на шивача пребледняха.
Морган си припомни всяко едно унижение, което беше изтърпял през последния месец заради Сабрина, изправи се в целия си ръст и посочи Елизабет.
— Никога не съм удрял жена, милейди, но ако си въобразите, че можете да наложите на главата ми това… това смешно нещо и да изрисувате лицето ми, нищо чудно вие да се окажете първата.
Дугъл влезе в музикалния салон тъкмо навреме, за да чуе речта на Морган. Като видя недоволното лице на жена си, той вдигна ръце и заръкопляска бавно, подчертавайки всяко движение.
— Поздравявам те, любов моя! Вече съм убеден, че си създала съвършен джентълмен. — Слугите отстъпиха назад, за да дадат възможност на господаря си да се наслади на творението на съпругата си. — Тази прецизна артикулация, арогантността, кралското пренебрежение. Много впечатляващо, не намираш ли и ти?
— Много впечатляващо — повтори намръщено Елизабет.
— Всички да си вървят — заповяда с усмивка Дугъл. — Вече не се нуждаем от услугите ви.
Слугите се подчиниха. Морган падна в едно кресло, облекчен, че вече не е в центъра на вниманието.
Дугъл се изправи насред стаята и съобщи:
— Всичко е уредено. Както пожела, Раналд ще изпълнява ролята на твой лакей. Имаш подслон, секретар и финансови средства, с които можеш да разполагаш свободно.
— Не искам подаяния.
Дугъл го погледна в лицето.
— Опитвал ли си някога да живееш в Лондон без пари? Не, не си. — Той поглади брадата си и направи няколко крачки по стаята. — Ние с Бет ще отседнем в Блумсбъри и няма да се обаждаме на Сабрина. Единственото, което ти липсва, е входен билет за изисканото общество.
— Не е лошо да измислим някаква титла — предложи Елизабет и се настани на тапицираната пейка. — Никой в Лондон не може да устои на една благозвучна титла. Макдонъл е старинно име и аз съм сигурна, че преди да се отдаде на грабежи и поквара, семейството е носило титла.
Морган я измери с мрачен поглед.
— Никога не съм се интересувал от подобни глупости. Какво струва кралското писмо, след като не е подплатено със злато?
— Помисли малко, момче — заповяда Дугъл. — Поблъскай си главата. Все някъде се споменава нещо.
Морган смръщи чело.
— Халбърт — промърмори замислено той. — Лорд Халбърт, барон на… — Дугъл и Елизабет размениха погледи, изпълнени с надежда. — Не, не беше това… Сър Халбърт…
От прозореца долетя весела песничка:
Дугъл отиде до прозореца и вдигна завесата. Раналд се ухили и тихо продължи да пее.
Елизабет се засмя, макар че в погледа й се четеше ужас. Дугъл се обърна към зетя си с триумфална усмивка.
— По дяволите, момче! Ти си бил един проклет ърл. Значи си по-високопоставен от мен! Защото аз съм само прост виконт…
Елизабет се надигна, прибра полите си и направи реверанс.