Постъпи като истински идиот, като дойде тук и я видя. Сабрина нямаше нужда от него. Никога не беше имала. Тя го отпрати, захвърли цветята му и го обяви за недостоен да се докосва до полата на дрехата й.
Трябваше само да се сбогува с объркания домакин и да си отиде. Щеше да нахлуе в красивата къщичка на Блумсбъри скуеър, да свали модните дрехи, да ги запрати в лицата на Дугъл и Елизабет Камерън заедно с парите, които му бяха дали, и да прокълне деня, когато за първи път бе видял семейството им.
Решен да избяга от този фарс, той предаде партньорката си на следващия танцьор, обърна се — и се озова лице в лице с Енид Белмонт. Подаде й ръка и я поведе в извивките на поредната сложна фигура.
Щастлив, че може да излее гнева си, Морган погледна с възхищение издутия й корем.
— Много се радвам, че съпругът ви е оставил нещо, което да ви напомня за него, лейди Маклауд.
Енид затрепка с ресници.
— И аз се радвам, лорд Монтгарей.
Братовчедката на Сабрина беше много по-смела, отколкото в планините. Умееше да отговаря на ударите, изобщо бе станала достоен противник. Двамата се разделиха, сведоха глави и отново пристъпиха един към друг. Морган не можеше да откъсне поглед от корема й. Презирайки се за идиотската надежда, която накара сърцето му да затрепери, той попита с нарочна небрежност.
— Предполагам, че мис Камерън не е била удостоена с тази благословия?
Енид поклати глава и когато мина покрай него, пошепна в ухото му.
— Това я съкруши окончателно.
Откъм дивана се понесе звънък смях и Морган иронично изкриви уста.
— Да, виждам колко е съкрушена.
Настроението му непрекъснато се влошаваше. Какво право имаше той да проклина Сабрина? Единствено безскрупулното честолюбие на клана му им беше попречило да прекарат тази вечер в танци и смях, без да се интересуват от света наоколо. Тъй като знаеше, че скоро няма да му се удаде друг подобен случай, започна трескаво да разпитва Енид.
— Как се движи тя сега?
— Покоите й са на първия етаж. Стивън, татко или някой от пажовете я носят, където пожелае.
— А когато напуска къщата?
— Никога не я е напускала. Откакто пристигна в Лондон, не е излизала. Казва, че от чистия въздух я заболява главата.
Морган се намръщи. Беше му трудно да си представи, че жена му, която толкова обичаше природата, изведнъж е станала сляпа и глуха за радостите на настъпващата пролет.
— Как са краката й? Има ли болки? Наистина ли положението е толкова лошо, колкото се опасяваше лекарят? Какво се случи, когато се опита да ходи?
— Никога не се е опитвала — отговори Енид, без да го погледне.
Морган спря да се преструва, че танцува. Макар че танцьорите около тях объркаха стъпките, той измъкна Енид от редицата и я хвана за раменете.
— Как така не се е опитала да ходи? Нито веднъж?
Енид най-сетне загуби самообладание. Очите й се напълниха със сълзи.
— Доктор Монджой непрекъснато я подканяше да опита, но всеки път, когато стъпалата й докосваха пода, тя започваше да пищи и чичо Дугъл забрани да я мъчим.
Лицето на Морган стана замислено, но веднага след това изрази такава веселост, че Енид нервно отстъпи крачка назад. Още повече се изненада, когато той я притисна към себе си и я целуна по челото.
— Ти си чудесно момиче, Енид. Но намирам, че си малко бледа. Защо не пийнеш малко топло мляко, преди да си припаднала?
Той се отдалечи с високо вдигната глава и остави Енид с пламтящи бузи и с опасението, че без да иска, е станала причина бедната й братовчедка да бъде сполетяна от нови нещастия.
Сабрина криеше потреса си зад трескави изблици на добро настроение. Ръцете й се стрелкаха насам-натам като крилца на птица. Тя подръпна един джентълмен за ръкава и изпрати втория да й потърси шал, който да отива на лицето й повече от стария.
Женският й чар, усъвършенстван през дългите години общуване с баща й и братята й, привличаше нищо неподозиращите гости на вуйчо й и те не бяха в състояние да се отбраняват. Никой не я оставяше сама, за да танцува. Възхитени от предизвикателната й усмивка, мъжете бяха наобиколили дивана й. Дори жените бяха въодушевени. Всички се държаха невероятно мило и Сабрина почти повярва, че приказките за гневните й изблици са били само плод на въображението й.
Но макар че обожателите й поглъщаха всяка казана от нея дума и непрестанно я хвалеха за ума и остроумието й, никой не можеше да пренебрегне властното мъжествено присъствие на ърл Монтгарей. Мъжете душеха нервно — като жребци, усетили в обора си див кон, — и изпъваха рамене, за да му се противопоставят, докато жените се стараеха колкото се може по-често да се изпречват на пътя му.