— Махни ги от мен! Знаеш, че не понасям зюмбюли.
Енид и майка й се спогледаха изнервено, а Стивън напъха цветята в една ваза, като мърмореше неодобрително. Ала дори враждебното изражение на момичето отстъпи място на искрена загриженост, когато кихането на Сабрина премина в задавено пъшкане.
— Велики боже! — изхърка тя. — Гърлото ми се затваря! Усещам го. Помогнете ми. Моля, помогнете ми!
Леля Хонора се разпищя уплашено, салонът се напълни със слуги. Стивън тупаше братовчедка си по гърба, майка му изпрати един от пажовете за доктора. Момъкът се втурна да изпълни поръчката и се сблъска на вратата с господаря си. Перуките им се изкривиха.
— Но моля ви се! — извика сърдито вуйчо Уили. — Какъв е този дяволски шум?
Никой не забеляза иконома и едрия му придружител, които стояха в позлатената рамка на отсрещната врата. Без да се впечатли особено от бъркотията, икономът оповести с висок глас:
— Граф Монтгарей!
Никой не им обърна внимание. Херцогът се караше, херцогинята и Енид хълцаха, слугите тичаха като подплашени пилета в различни стадии на паника.
Икономът хвърли извинителен поглед към посетителя, покашля се и отново оповести:
— Граф Монтгарей!
Сабрина се бореше да си поеме въздух, хъркаше и размахваше ръце, бузите й се оцветиха почти като зюмбюлите. Докато близките й я гледаха втрещено, графът успокояващо потупа иконома по рамото, прекоси помещението, извади цветята от вазата и изля студената вода върху лицето на Сабрина.
Глава 26
В салона се възцари потискаща тишина. Пъшкането на Сабрина премина в тихо хълцане.
Като видяха изумлението по лицето й, уплашените слуги се окопитиха и даже се развеселиха. Един примигна, друг прехапа устни, трети се извърна настрана, за да скрие смеха си. Стивън скри ръце зад гърба си, стисна юмруци и упорито се загледа в една точка. Икономът, чиято единствена задача беше да пази достойнството на прислужническото съсловие в дома на Белмонт, сложи ръка на устата си и се закашля. След малко промърмори някакво извинение и се оттегли. Сякаш се беше уплашил, че посетителят е луд и нищо чудно да изсипе върху главата му водата от аквариума със златни рибки.
Сабрина загуби ума и дума. От тъмните й ресници капеше вода, в скута й се образува локвичка, сатененият халат залепна за гърдите й.
Без да се занимава повече с нея, Морган поднесе пълната ръка на леля Хонора към устните си.
— Надявам се ваша светлост да прости нецивилизованата ми намеса. Но трябва да знаете, че често имам работа с подобни случаи. Имам едно старо куче, което от време на време получава такива пристъпи.
— Пристъпи? — повтори Сабрина с ясен, пронизителен глас.
Морган, който не бе пуснал ръката на леля й, я удостои със загадъчен поглед.
— Пристъпи на задушаване. Разбира се, имах предвид пристъпи на задушаване.
— Изненадвам се, че просто не сте го застреляли.
Леля Хонора смаяно местеше поглед между двамата и Морган се възползва от всеобщото объркване, за да вземе нещата в свои ръце.
— Позволете.
Той извади кърпичка от джоба на жакета си, коленичи до дивана, изтри лицето на Сабрина и при това уж неволно измъкна няколко коприненомеки кичура от строгия кок.
— Трябва да се изсушите и да дишате чист въздух — обясни той и сръчните му ръце затанцуваха над мъничките копченца на халата й, за да разголят гърдите й пред цялата любопитна публика.
Сабрина гневно отблъсна лапите му и бързо събра халата си под брадичката.
Без да губи доброто си настроение, Морган прекоси салона и отвори широко прозорците.
— Нищо чудно, че бедното момиче се задушава. Всеки би получил астма, ако го затворят в това задушно помещение. Единственото, от което се нуждае, е свеж въздух.
— Мразя свежия въздух — отговори със слаб гласец Сабрина. — Той ме разболява. — В този момент наистина се чувстваше болна.
Без да я слуша, Морган вкара в стаята непознато устройство от дърво и желязо.
— Какво, за бога, е това? — попита възмутено Сабрина. — Средновековен инструмент за мъчения?
— Това, скъпа моя мис Камерън, е подарък. Най-новото откритие. Наричат го инвалиден стол. Вече няма да ви разнасят насам-натам като наръч дърва за горене.
Докато устройството трополеше през персийския килим, Сабрина го разгледа по-внимателно и установи, че наистина беше стол с колела. Тревогата й нарасна, когато Морган махна одеялото от краката й и го положи върху коравата дървена седалка.
— Уверен съм, че разходката в градината ще ви се отрази много добре — оповести със сияещо лице той.
Сабрина поклати глава и изфуча разярено: