Морган беше постоянно над, зад, пред и до нея — Морган, които я докарваше до лудост с уханието на сандалово дърво и бор, с упоритостта и сдържаността си, с непоносимото си добро настроение въпреки безбройните провалени опити да проходи. Морган Макдонъл беше чудовище, излязло от ада, много по-страшен от грозния си предшественик, граф Монтарей. Халбърт само бе събирал кожите на жертвите си. Морган се вмъкваше с дяволски талант в чужда кожа. Зад ушитите по мярка панталони и скъпоценните шалчета се криеше личният й зеленоок сатана. Той не и позволяваше да излезе от създадения от него ад.
Този Морган й беше познат от детството — упорит до полуда, дързък, нагъл, с весело святкащи зелени очи. Хуморът му беше сух, саркастичните забележки отваряха невидими рани, ироничната усмивка я преследваше и в сънищата й.
Този жесток тип заслужаваше единствено презрение. Въпреки това Сабрина живееше единствено за часовете, когато той се появяваше в къщата на вуйчо й.
Вече не й се позволяваше да се излежава по халат на дивана. Тя беше длъжна да изчака идването му напълно облечена, с изпънат гръб и пулсиращи мускули, върху коравото дърво на инвалидния стол. Даже грозният Халбърт не беше измислял подобни мъчения за нещастните си жертви.
Морган се появяваше всеки ден точно в два, отправяше няколко мили думи към вуйчото и лелята, изтръгваше усмивка от Енид и извеждаше дамите на разходка. Фактът, че лейди Маклауд всеки ден излизаше с братовчедка си и със загадъчния граф и вероятно беше на път да се впусне в ново приключение, следователно да стане непостижима за него, предизвика гнева на Филип Маркъм. В лондонските салони се разпространяваха какви ли не слухове за Морган и предаността му към сакатата млада дама. Той я водеше на театър, на чайове и на бал, където винаги оставаше до креслото й и дори не хвърляше поглед към танцуващите. Пред хората се държеше със Сабрина учтиво и деликатно, поради което жените го обожаваха, а мъжете, с изключение на Филип, му се възхищаваха. Само Сабрина го мразеше.
Много често, когато излизаше с него, Сабрина изпитваше същите опасения като в двора на Тауър. Обръщаше се да види дали някой не ги следи и зърваше неясна тъмна сянка, но си я обясняваше като илюзия в ярката светлина на пролетното слънце.
Един следобед, когато каретата на Морган навлезе в оживена търговска улица, Сабрина видя на един ъгъл брадат мъж и забулена жена и изпищя. Ала преди да стигнат до тях, навалицата ги погълна. Морган вдигна едната си вежда, сякаш се съмняваше в душевното й здраве, но тя се отпусна тежко на седалката и се запита дали пък не страда от носталгия много по-силно, отколкото й се искаше да признае.
Тя все още не разбираше защо Морган постоянно я водеше на обществени места. До края на втората седмица двамата бяха посетили всички интересни места в града с изключение на площада за екзекуции и лудницата. Той не се стараеше да избегне скандал, това беше повече от ясно. Той беше от клана Макдонъл, а Макдонълови не се интересуваха какво говорят другите за тях. Освен това на карта беше заложено нейното добро име, не неговото.
Сабрина нямаше време дори да тормози слугите в къщата на вуйчо си. Всяка сутрин след ставане масажираше краката си, докато усетеше как кръвта пулсира буйно във вените й. По всяко време на деня и нощта се упражняваше сама в спалнята си. Много скоро слугите се научиха да не забелязват тропането, ударите и проклятията, които се чуваха денем и нощем от заключеното помещение.
В началото на третата седмица Сабрина бе обзета от паника.
Никога нямаше да прогони Морган. Все едно колко лошо се държеше с него и как го обиждаше, той продължаваше да идва в дома на вуйчо й. Думите, с които беше разплаквала прислужничките, изтръгваха от него само равнодушно вдигане на раменете.
В тъмните месеци след злополуката тя бе успяла да забие клин между себе си и всички хора, които някога беше обичала — между себе си и Енид, между себе си и братята си, между себе си и родителите си. Морган обаче държеше позицията с желязна воля. В сърцето на този мъжествен и недостъпен великан пламтеше огън, който много скоро щеше да разтопи замръзналото й сърце.
Една нощ, докато лежеше в студеното си легло, тя се замисли отново за Морган и изпита силно безпокойство.
Тя замахна заканително в мрака. В миналото не бе успяла да го прогони от живота си, но междувременно беше усъвършенствала изкуството на сарказма. Няколко добре прицелени удара, кама, забита между ребрата, няколко пробождания в най-чувствителното място щяха да свършат добра работа.