— Защо просто не ме оставите на мира! Какво има? Не сте ли достатъчно мъж за една истинска жена?
Този път Морган трепна и се изправи бавно, сякаш върху раменете му тегнеше непоносим товар. Сабрина разбра, че най-сетне беше успяла да извърши непростим грях. Беше го унизила публично, а за един Макдонъл нямаше по-страшна обида.
Погледът му беше неразгадаем като мъглата в Шотландия, която тя никога повече нямаше да види. Той се поклони пред нея и този изпълнен с достойнство жест ги раздели окончателно.
— Ако съм ви причинил неудобство, прощавайте. Желая ви добра вечер, мис Камерън.
Множеството се раздели и той напусна залата със спокойни крачки. Сабрина знаеше, че й бе казал сбогом.
Глава 28
Дъждът се лееше по калдъръма под прозореца на стаята й и навяваше едновременно меланхолия и спокойствие. Капките се удряха тежко в оловното стъкло на вратите към терасата и скриваха от очите й просторния парк.
Някой почука плахо на вратата.
Без да се обърне, Сабрина покани посетителя да влезе.
Вратата се отвори.
— Донесох ви малко чай. Готвачката ви е приготвила няколко сладки хлебчета. Купи ябълките със собствените си пари от един минаващ търговец.
Сабрина се опита да се усмихне. Луничавото лице на момичето издаваше искрена загриженост.
— Благодаря, Беатрис. Хлебчетата са прекрасни.
Беа остави таблата на масичката за чай, изправи се и изтри ръце в престилката си.
— Има ли още нещо, Беатрис?
Беа бе впила поглед в библията под ръцете на Сабрина. Книгата лежеше там трети ден, но собственичката й не я отваряше.
— Питах се дали да ви донеса нещо друго за четене. Или за бродиране, за да се ободрите.
Сабрина поклати глава и отново се загледа към обляната в дъжд градина зад мокрите прозорци.
— Не, благодаря. Много мило от твоя страна, че попита.
Беа не се отказваше.
— Искате ли да изчеткам косата ви, мис? — Тя попипа предпазливо гъстите къдрици, разпуснати по раменете на Сабрина. — Не вярвах, че имате толкова прекрасни коси. — Тя се отдръпна уплашено, осъзнала, че жестът беше недопустим за една слугиня.
Вместо да я укори, Сабрина отново я дари с мека усмивка.
— Много ти благодаря за милото предложение, но предпочитам да се реша сама.
Беа въздъхна и зави коленете й с одеялото.
— Ще изпратя Теди да ви донесе още дърва. Не искаме да настинете в това влажно време. Желаете ли да ви преместя към огъня? Тук май става течение.
Сабрина поклати глава. Момичето изтупа възглавниците на леглото, вдигна от пода един чорап и го окачи на стола. Отражението в стъклото беше загрижено.
— Ако имате някакво желание… каквото и да е — трябва само да позвъните, мис. Повикайте ме и веднага ще дойда.
Сабрина кимна и когато вратата се затвори зад прислужницата, пошепна унило:
— Не се тревожи за мен, Беа. Аз съм от семейство Камерън. Ние винаги получаваме онова, което искаме.
Тя отметна глава и затвори очи. В това състояние не можеше да понесе дори мътната светлина зад прозореца.
След два часа Беа влезе в кухнята с недокоснатата табла и когато готвачката я погледна с надежда, унило поклати глава.
— Не изпи чая си и дори не опита прекрасните ви хлебчета.
Готвачката се отпусна тежко на едно трикрако столче и сърдито посочи изстиналите сладкиши.
— Ако преди седмица някой ми беше казал, че ще се опитам да възбудя апетита на младата мис с нещо друго, освен с арсен, щях да му се изсмея. — След малко лицето й се разведри. — Какво, ако й приготвим топъл компрес за гърдите?
Беа отново поклати глава.
— Тя не се оплаква от нищо. С тялото й всичко е наред. Никога преди това не бях чувала човек да казва толкова често „моля“ и „благодаря“. Ако я бях помолила, сигурно щеше да ми сервира чай.
Готвачката опря лакти на масата и двете жени се спогледаха безпомощно. За своя изненада те предпочитаха да се върнат дните, когато злата Ксантипа ги тормозеше до полуда, вместо да гледат тази болезнено учтива личност. Светлината в очите на Сабрина беше угаснала, тя бе захвърлила скъпите халати и меките кашмирени шалове и носеше само прости ленени нощници. Коленете й бяха завити със старо одеяло, косите бяха разпуснати по раменете или сплетени на прости плитки като на дете.
Тя отказваше да напуска стаята, седеше часове в неудобния инвалиден стол и гледаше през прозореца към градината — сякаш очакваше нещо или някого, който никога нямаше да се появи.
Нощем вече не се чуваше нито трополене, нито проклятия.