Готвачката въздъхна тежко.
— Ако не я познавах добре, щях да се закълна, че страда от разбито сърце.
Беа отпи глътка изстинал чай и направи гримаса.
— Преди седмица бих се заклела, че изобщо няма сърце.
Готвачката също си наля чай и сипа вътре малко джин от шише с надпис „Ванилия“.
— Знаеш ли какво обичаше да казва скъпата ми майка — бог да успокои душата й: онова, което не те убива, те прави силен.
Беа вдигна чашата си като за тост.
— Да пием за това.
Двете се чукнаха тържествено и звънът на порцелановите чаши отекна като амин след молитва.
Някой подръпна ръкава на ризата й.
Сабрина отвори очи. В последно време прекарваше дните си в полусън и бе престанала да прави разлика между деня и нощта. Сивотата й носеше поне малко утеха. Тя вдигна поглед към тавана, без да мигне. Постоянното усещане за загуба беше толкова силно и жестоко, че оставяше горчив вкус на езика й.
— Сабрина, моля те, събуди се!
Тя обърна глава и видя Енид, приседнала на края на леглото. Нощницата й беше мокра от дъжда, по пантофките й беше полепнала кал от градината, косите й висяха разбъркани. Ала бузите й сияеха и очите излъчваха толкова живот, че Сабрина неволно отвърна поглед.
— Веднага свали тези мокри дрехи, ако не искаш бебето да настине.
— По-късно. Сега имам нужда от помощта ти. Става въпрос за Раналд.
В сърцето й се появи надежда, но тя побърза да я потисне.
— Какво е станало с Раналд? Мислех, че отдавна се е върнал в планините.
— И аз мислех така. — Братовчедка й се засмя щастливо. — Но той не го е направил. Отказал да замине, без да ме види още веднъж. Иска да говорим за бъдещето си.
Сабрина смръщи чело. Бъдещето беше толкова неясно понятие, че тя не разбра веднага какво означаваха думите на Енид. За нея съществуваше само неусетният преход на безкрайните минути в безкрайни часове.
Енид я хвана за ръката и заговори с нарастваща възбуда:
— Утре вечер Филип ме е поканил на бал с маски във Воксхол. Имам намерение да се срещна с Раналд там, защото всички ще бъдат с маски и той може да се движи свободно. Мама обаче отказва да ме пусне, ако не обещаеш да ме придружиш. Вероятно си мисли, че оставят ли ме сама, ще се забъркам в някоя каша.
Сабрина погледна издутия корем на братовчедка си. Нима беше възможна по-голяма каша от тази, която Енид беше забъркала с Раналд? Тя предполагаше, че леля й бе настояла Енид да има придружителка главно защото искаше Сабрина най-сетне да напусне стаята си и дори къщата. Оставаше само един въпрос.
— И той ли ще бъде там?
Енид сведе глава към пода. Сиянието на огъня позлатяваше светлите й коси.
— Не. Той подготвя завръщането им.
Завръщане. Тази дума изпълни Сабрина с меланхолия. Мястото, където долините бяха покрити с ярка зеленина, а стопеният сняг се стичаше на сребърни каскади по планинските склонове. Морган щеше да се завърне у дома и да я забрави. Колко жалко, че самата тя никога нямаше да го забрави. Даже след като баща й донесе документите за анулиране на брака.
Енид я наблюдаваше напрегнато.
— Моля те, кажи, че ще ме придружиш!
Сабрина си спомни как в Макдонъл Касъл бе коленичила до леглото на братовчедка си и я бе помолила да напусне топлата прегръдка на Раналд и да избяга с нея в студената зимна нощ. Тогава Морган беше достатъчно глупав да тръгне след нея и да я върне. Със сигурност нямаше да направи тази грешка още веднъж.
Тя се насили да се усмихне, помилва Енид по косата и си припомни всички жертви, които тя беше правила за нея.
— Разбира се, че ще дойда. Може би това е случай да поправя поне малко злото, което ти причиних с егоизма си. — Тя отметна завивката на леглото си и се засмя. — Хайде, пъхни се при мен, преди бебето да се е разкашляло.
Енид захвърли калните си пантофи и скочи с такава сила върху матрака, че всички пружини изскърцаха жално.
Когато на следващата вечер Филип остави инвалидния й стол в един отдалечен ъгъл на голямата бална зала, Сабрина вече съжаляваше за великодушието си. Любопитните погледи на присъстващите бодяха като игли. Това беше първата й поява на публично място след скандала с Морган. С надеждата да не се излага на хорското внимание тя бе облякла скромна бяла рокля и си беше направила незабележима фризура.
Всъщност ми липсва маска, сети се тя, но после изкриви лице в мрачна усмивка. Даже с маска щяха да я познаят. Нито един от другите гости не беше сервиран като табла за чай през вратата.
Навън пролетният дъжд беше отслабнал, но надвисналите черни облаци възвестяваха следващата буря. Лампите, окачени в редици по стените, по странен начин подчертаваха мрачността на дългото и високо помещение и правеха маскираните гости още по-тайнствени.