Морган предпазливо пъхна клончето тинтява в джоба на ризата си, близо до сърцето си, и прибра библията под възглавницата. В тялото му се надигна възбуда. Преди да се върне в тази къща, трябваше да свърши няколко много важни неща.
Когато излезе през градинската портичка, небето на изток вече изсветляваше и над мокрите от нощния дъжд улици се кълбеше тънка утринна мъгла.
Морган беше толкова потънал в плановете си, че едва не се спъна в окъсаното същество, което се изпречи на пътя му.
— Имате ли половин пени за мен, милорд?
Мъжът смръщи чело. Беше малко рано за просяците, но изтънялата, мокра наметка на човека насреща му го накара да предположи, че беднякът не е имал подслон срещу бурята. Със спомена за времената, когато самият той беше гладувал и мръзнал, Морган измъкна кесията си. Искаше да извади само шепа пените, но после пусна в шепата на просяка цялата кесия, обзет от желанието да предаде на някого част от щастието и надеждата си.
— Надявам се, че ще се зарадваш на съдържанието й.
— Благодаря ви, милорд — извика подире му просякът. — Кълна се, че никога няма да ви забравя.
Морган забрави случката след няколко метра. Мислите му бяха устремени към бъдещето, вместо, както досега, към миналото.
За първи път от месеци насам Сабрина се събуди с усмивка. Светлината на ранното утро падаше необезпокоявано през вратата към терасата. Тя се протегна сладостно и се зарадва на леката болка в мускулите. Отново се почувства както преди, когато се будеше под лъчите на слънцето и виждаше пред себе си хиляди прекрасни възможности.
Несъзнателно тя повдигна крака под леката завивка, погледна към края на леглото и се зарадва на плавното движение. Защо не опита да се държи като здрава жена? Защо просто не преметне крака през ръба на леглото и не стъпи на пода?
Тя навлече изсъхналата нощница, отметна завивката и преметна крака през ръба на леглото. На челото й избиха ситни капчици пот, тя стисна здраво устни, премести се още малко с помощта на ръцете и пръстите на краката й най-сетне се докоснаха до гладкото полирано дърво. Изтегли се към края на леглото и най-после целите й стъпала стъпиха на пода.
Сабрина пое дълбоко въздух и премести тежестта си от матрака върху стъпалата, докато наистина се изправи на краката си. Тя стоеше — но не се помръдваше. От доста време успяваше да се задържи на краката си, но не правеше стъпки.
Без да обръща внимание на треперещите си прасци, тя премести напред първо единия, после и другия си крак. Пръстите й трескаво се притискаха към паркета в отчаяно усилие да запазят равновесие.
В сърцето й се надигна бурна радост. Бе успяла да се отдалечи съвсем малко от леглото си, но бе постигнала тази цел съвсем сама. Беше направила две стъпки. Морган сигурно щеше да припадне, ако се хвърлеше на гърдите му както някога като дете. При тази мисъл и се зави свят, тя се залюля и при падането се залови за шнура на звънеца.
Тя дръпна шнура с две ръце и извика заповеднически:
— Беатрис! Беа, ела веднага! Побързай, момиче!
Със сплетени коси, още по нощница, младата прислужница се втурна задъхано в стаята й.
— О, мис, какво се случи? Наранихте ли се? Паднахте ли?
Сабрина вече бе успяла да се изтегли до леглото.
— Естествено, че паднах. Не е ли великолепно? С нетърпение чакам да падна отново.
И точно това се случи. Тя пусна таблата на леглото, залюля се наляво, после надясно и когато Беа посегна да я хване, двете се изтърколиха на пода.
Смехът на Сабрина бе тъй заразителен, че и Беа се закиска.
— Искате ли да събудя господарите? — попита зарадвано тя. — Знам, че ще се радват да ви видят.
При мисълта какво беше причинила на леля си и вуйчо си през последните месеци Сабрина изпита срам.
— Може би по-късно — отговори с наведена глава тя. — Преди това трябва да направиш нещо друго за мен. Моля те, кажи на Теди да ме чака с каретата на градинската портичка.
Беа кимна и хукна към вратата.
— О, Беа!
— Какво има, мис?
Сабрина изкриви лице в закачлива усмивка.
— Умирам от глад. Моля те, донеси ми закуската!
След около час Сабрина подаде глава от прозорчето на каретата и извика:
— Моля ви, Теди, побързайте! Сигурен ли сте, че имате верния адрес? Не могат ли конете да препускат малко по-бързо?
— Разбира се, че имаме адреса на графа, мис, и конете препускат, колкото могат — прозвуча измъченият отговор. — На последното кръстовище за малко не смазахме онзи мил джентълмен.
„Милият джентълмен“ бе размахал юмрук подире им и бе изразил на висок глас съмненията си в уменията на кочияша. Сабрина обаче подскачаше неспокойно на седалката, сякаш можеше да накара конете да летят. Вятърът изтръгна няколко къдрички от небрежно забодения кок. Дъждът беше почистил лондонските улици и въздухът ухаеше на свежест.