Сабрина отпусна меча и се опря тежко на дръжката му.
— Какво ще правиш с нея? — попита тя.
Морган се взираше като замаян в мършавото, толкова добре познато лице на майка си. Ангъс беше виновен за падението й, Ангъс с безумните си амбиции, но в този момент Морган можеше да мисли единствено за годините, през които беше живял без майка. Години, през които беше копнял за нежна майчина ръка, а тя беше живяла като крепостна на Ангъс, без дете и без любов. Той я положи внимателно на пода.
— Ще се погрижа за нея. — Той застана в подножието на стълбата и погледът му изпрати ясно послание на Сабрина. — Ние, Макдонълови, се грижим за своите.
Сабрина усети съвсем ясно как бремето от миналото се разтвори във въздуха — неговото дебелоглавие, нейния страх, неговата гордост, нейната гордост. Тя го погледна дълбоко в очите и осъзна колко ценно беше онова, което той й даваше. Тя трябваше само да има смелостта да го приеме. Неговото сърце, в добри и в лоши дни. В сълзи и смях, в дъжд и слънце.
Тя захвърли меча и се задържа изправена. Брайън стисна ръката на Алекс, без да забелязва какво прави. Дугъл шумно пое въздух. По черните бузи на Елизабет потекоха сълзи. Морган изкачи няколко стъпала, кимна окуражително на Сабрина и я дари с една от редките си усмивки.
Усмивка, която я накара да разбере защо в Лондон се бе държал с нея така жестоко — за да й помогне да проходи. Така беше постъпила някога и майка й, за да прогони егоизма й още в ранните детски години. Страшната злополука с всичките й злокобни последствия трябваше да бъде забравена.
— Хайде, момиче — подкани я шепнешком той. — Аз съм тук. Няма да допусна да паднеш.
Сабрина пое дълбоко въздух и опипа с крак за първото стъпало. Премести тежестта си и направи крачка към Морган. След това още една. Погледът й беше втренчен в лицето му. Тя рискува колебливото си равновесие, рискува всичко и протегна ръце към него.
Той я улови, заключи треперещото й тяло в мощната си прегръдка, задържа я със силните си ръце и я притисна до гърдите си, за да чуе силното биене на сърцето му под новата карирана наметка. Най-после каменната фасада на гиганта бе пробита. Нещо солено и мокро капна на бузата и влезе в устата й.
— Давам ти думата си, момиче — пошепна в ухото й той. — Никога вече няма да те оставя да паднеш.
— Не давай обещания, които не можеш да изпълниш, Морган Макдонъл — укори го тя през булото от радостни сълзи. — Не ме е страх, че ще падам, стига ти да си до мен и да ме хванеш.
Той приглади разбърканата й коса и я погледна в очите.
— Винаги ще бъда до теб, момиче. Това е обещание, което мога да изпълня.
Слънчевата светлина падаше свободно в църквата, тъй като тя нямаше покрив. Овъглените каменни стени стърчаха към лазурносиньото небе. Прислужниците бяха търкали и мили дни наред, за да почистят вътрешността на църквата от пепелта и саждите. Перести бели облачета танцуваха високо в небето като овце, зарадвани на богатата паша в небесната синева.
Малката църква беше препълнена с Камерънови и Макдонълови. Падналата западна стена даде възможност на церемонията да присъстват и жителите на селото, които се бяха събрали на хълма. След като ги бяха лишили от удоволствието да присъстват на първата сватба на Сабрина Камерън, нямаше да пропуснат възможността да участват във втората.
Един старец, бе клекнал встрани, заобиколен от деца.
— Хората разправят, че има само едно нещо, което може да опитоми дивите Макдонълови.
— Какво е то? Кажи ни, моля те! — извика едно момиченце, чието лице беше посипано с лунички.
— Целувката на красиво момиче!
Той се разсмя, присви очи и издаде устни напред. Но усилията му бяха възнаградени единствено с кискането на момичетата и презрителното хъмкане на момчетата. Когато отново отвори очи, старецът забеляза, че момиченцето бе изчезнало. То беше отишло в другия край на хълма и се усмихваше плахо на едро русо момче, пристигнало на разсъмване заедно с другите Макдонълови.
Дугъл Камерън отведе Уйлям Белмонт до мястото му и го потупа окуражително по рамото.
— Знаеш ли, вече си мислех, че сестра ти ще остави всички ни да изгорим, но няма да позволи да строшим един от проклетите й немски прозорци. Всъщност Пъгсли даде сигнал за действие. Преди да разберем какво става, тя грабна един от скъпоценните си свещници и го запрати към прозореца, сякаш си играеше на хвърляне!
Вуйчо Уили се засмя насила.
— Трябваше да я видиш, когато бях само десетгодишен и без да искам, седнах на…
Хонора и Стивън седяха един до друг и се стараеха да не поглеждат към едрия Макдонъл, който седеше до тях на пейката и често-често се чешеше между краката.