Выбрать главу

Примитивният гняв я тласна напред. Мястото на Морган не беше в тази гадна дупка. Той трябваше да препуска в галоп през долината и вятърът да развява русата му коса. Трябваше да спи под ясната мрежа на звездите под шумолящите клони на пиниите.

Морган седеше на една скална издатина. Дълбоките сенки не бяха в състояние да помрачат блясъка на косата, скрила лицето му. Той вдигна бавно глава и това движение разсея образа на прекършения пленник.

Под лявото му око се виждаше голяма синина. Пълната долна устна беше сцепена, сякаш ударена от пръстен. Сабрина си припомни с каква ярост го гледаха братята й и предположи, че след затварянето бяха побързали да му отмъстят.

Но вместо да събуждат съчувствие, раните го правеха още по-опасен. Сабрина стисна здраво устни. Не биваше да забравя нито за миг, че този мъж нито се нуждаеше, нито искаше съчувствието й.

Морган се изправи и тясното помещение се превърна от килия в кафез. Тартанът му бе стегнат около хълбоците. Голите гърди блестяха като излъскана стомана. Когато пристъпи към нея, във всяко движение се усещаше укротена животинска сила. Съвършеното олицетворение на варварски воин, макар че не крещеше и не дрънчеше с веригите си. Когато се приближи към желязната решетка, Сабрина инстинктивно се отдръпна назад.

Отначало Морган мислеше, че затворничеството ще го подлуди. Беше обходил всяко ъгълче на килията, преди да се отпусне върху скалната издатина. След това обаче в миришещия на гнило затвор се промъкна аромат на рози и друг, още по-необясним — на канела и карамфил. Слабините и стомахът му се свиха от глад.

Не можеше да повярва, че Сабрина наистина е тук, чиста и свежа, ухаеща на рози, с кожа, която и в мрака блестеше като алабастър. Ясното чело беше увенчано с венец от плитки. Ето я пак малката принцеса, каза си ухилено той и потръпна от болка в сцепената си устна.

Без да се притеснява от стърженето на веригите, той обхвана с две ръце дебелата решетка.

— Идваш да позяпаш, а? Да се насладиш на красивия звяр, който та е погодил безброй жестоки номера, и да се порадваш на отмъщението си…

Веригите не му позволяваха да я докосне, но самото му присъствие беше достатъчно да лиши Сабрина от цялата й войнственост. Съвсем забравила за плана си, тя изтърси истината.

— Страхувах се, че страдаш.

— Наистина страдам. Носът ме боли адски. Ти ми го счупи.

Тя наклони глава и го огледа внимателно. Счупеният нос не беше в състояние да развали сухата, асиметрична привлекателност на лицето му.

Мъжът вдигна рамене и се отърси от питащия й поглед.

— Не му е за първи път. Вероятно не е и за последен. Разбира се, ако ми е съдено да живея още известно време. Което скъпият ти баща вероятно е решен да предотврати.

— Не говорех за носа ти, а за баща ти.

Блясъкът във влажния му поглед се засили, но той отново вдигна рамене.

— Какво да правя? Старият негодник умря.

Сабрина очакваше да го намери полудял от болка, кипящ от гняв. Но това ледено спокойствие беше по-страшно. Неволно се запита дали той потискаше така безмилостно всичките си чувства.

Тя се откъсна от погледа му и направи няколко крачки покрай решетката, внимавайки да не се доближава много.

— Не знам защо повярва, че баща ми е убил Ангъс Макдонъл. Ако наистина беше планирал убийство, щеше най-малкото да въоръжи собствените си хора, не е ли така? А мислиш ли, че би рискувал живота на семейството си заради някакъв жалък капан?

— Това е въпрос, на който ти трябва да отговориш.

Тя рискува един поглед, за да види реакцията му. Той се прозя и отърси гривата от лицето си като грамаден сънен лъв. Тя закрачи по-бързо, за да не му позволи да я предизвика.

— Преди да убият Ангъс, аз видях как завесите зад гърба му се раздвижиха. Някой се беше скрил зад тях, разбираш ли? Нищо не е попречило на злодея да се промъкне по страничния коридор и да избяга по същия път, по който е дошъл. Не можеш да отречеш, че баща ти имаше достатъчно неприятели. Всеки от тях може да бъде убиецът. Някой от селото. Някой Грант или Чишолм, който тъкмо е минавал през земите ни и се е зарадвал на възможността да възпламени враждата между клановете ни.

„Или някой от собствените ти хора, Морган.“ Сабрина преглътна тази забележка. Той щеше да се възползва от нея, за да вмъкне и името на баща й.

Морган опря глава на ръката си.

— Всеки, само не и ти, сладката ми. Всички видяхме къде стоеше, нали?

Подигравателният тон я засрами. Отново усети мекия натиск на хълбоците му върху своите и изпита чувството, че минава гола между цял полк Макдонълови. Горещи вълни заляха бузите и шията й.