След като веднъж беше слязла в подземието, Сабрина почти всеки ден се озоваваше пред стръмните стълби, опитвайки се да вземе едно много важно решение. Веднъж се събуди като от транс и откри в гънките на полата си пистолета на Морган.
Последните му думи продължаваха да я измъчват. Той знаеше, че пистолетът на майка й е само играчка, и въпреки това беше допуснал да го отведат и да го затворят като животно в клетка, зависим изцяло от милостта на баща й. Защо, за бога? Тя си спомни отново жадните лица на мъжете от клана му и потрепери. Те искаха да присъстват на изнасилването й — и също да вземат участие в оргията. Сигурно дори Морган нямаше да успее да ги спре. Но защо Морган бе пожертвал свободата си за момиче, което не можеше да понася — и което на всичкото отгоре беше Камерън? Чувството за вина и съмненията я измъчваха и отравяха сънищата й. Вече я беше страх да си легне.
Тя опря чело на хладната дървена рамка на прозореца и въздъхна. На най-високата точка на хълма стоеше самотна фигура и изтръгваше жални звуци от гайдата си. Тъмно облаче се понесе над хоризонта. Луната заля свирача със сребриста светлина.
Сабрина примигна учудено. Беше готова да се закълне че фигурата на хълма не беше мъж, а стройна жена с дълга руса коса, развяна от вятъра.
Нестройният хор на гайдите, който беше измъчвал обитателите на къщата дни наред, най-сетне престана и отстъпи място на ясна мелодична молитва към богиня, по-стара от самото време. Сабрина затвори прозореца, но мелодията се чуваше все така ясно. Гайдата плачеше за Ангъс, плачеше и за Морган — така, както умееше само женското сърце.
Сабрина се пъхна обратно в леглото си и с учудване установи, че бузите й са мокри от сълзи.
На следващата сутрин някой учтиво почука на вратата й Сабрина промърмори нещо и зарови глава във възглавницата. Тя беше плакала дълго и заспа едва на разсъмване. Пъгсли се опита да я събуди, като издърпа завивката й със зъби.
Тя седна в леглото и разтърка очи. Преди следващото чукане в ушите и нахлу съвсем ново усещане.
Тишина. Пълна, блажена тишина. Страх и вълнение стегнаха гърдите и. Скочи от леглото и изтича до прозореца. Хълмът беше пуст. От планината въглени се издигаха стълбове дим и се смесваха с утринната мъгла.
Майка й провря глава през вратата.
— Облечи се бързо, скъпа. Баща ти е свикал съдебно заседание и настоява да присъстваш.
— Съдебно заседание? Кого ще съдят?
— Нямам представа — отговори намръщено Елизабет. — Но щом желае, ние сме длъжни да бъдем до него и да го подкрепим.
Сабрина беше достатъчно умна да разбере, че това беше заповед. От страх да не пропусне нещо важно, тя не повика камериерката си, а сама закопча фустите си и изостави корсета. Облече рокля от лавандулово-синя коприна, подреди полите й върху фустите и с мъка закопча безбройните копченца на корсажа. След това опъна косата си назад и я сви на строг кок на тила. Погледна се в огледалото и се намръщи на отражението си. С тази тъмна рокля и подходящите по цвят дълбоки сенки под очите изглеждаше като в траур.
По гърба й полазиха тръпки. Баща й никога не беше прибягвал до това старомодно съдебно заседание. Сигурно беше замислено като удар по лицето на Макдонълови. Трябваше да им напомни, че баща й разполага със съдбата им, докато се намират на негова земя, и че думата му тежи повече, отколкото на английските магистрати. В същото време тя си представи как щеше да изглежда баща й, ако го обвиняха в убийството на Ангъс Макдонъл и го изправеха пред съда на клана. Беше уверена, че Макдонълови вършеха своето правосъдие с прясно наточено острие на брадва. Сърцето й заби ускорено. Може би баща й беше решил да осъди Морган на участ, много по-жестока от затворничеството?
„Припомни си как малкият негодник насипа мед във всичките ти обувки“ — каза си ядно тя. „Заслужава да го обесят.“
Сабрина измъкна няколко къдрици от кока си, нахлузи копринените си обувки и изскочи от стаята, следвана по петите от лъхтящия Пъгсли.
Тя остави кучето в кухнята и влезе в залата, която бе напълно променена. Елегантните мебели на майка й бяха отстъпили местата си на редици червени пейки и на висок подиум, където стоеше един-единствен висок, красиво резбован стол. В залата се бяха събрали най-възрастните мъже от клана и няколко стари селяни. По мрачните им лица се четеше споменът за минали съдебни заседания и жестоки присъди. Сабрина се запита дали баща й престъпваше английските закони, като спокойно поставяше авторитета си на господар на клана Камерън над авторитета на краля.