С надеждата да развесели майка си Сабрина се надигна на пръсти и извади от вазата на камината кристална роза.
— Забравихме розата на Белмонт, мамо. Да я скрия ли при другите неща в килера?
Майката я удостои с усмивка.
— Не, принцесо. Крал Джеймс я подари на баща ми, задето му спаси трона в битката при Седжмор. Занеси я горе в музикалната стая. Там никой няма да я пипне. — Обхваната от нов прилив на смелост, тя изтри ръце в полата си и започна да дава нареждания. — Раздвижи се, Брайън, и помогни на Алекс да изнесе скрина, преди да съм смачкала колосаните ти рюшове! Енид, престани да подсмърчаш зад паравана, иначе ще пиша на Уйлям каква глупава гъска е дъщеря му.
Ободрена от поведението на майка си, Сабрина изтича по витото стълбище към галерията, въртейки розата между пръстите си. Това беше любимото й украшение.
Ръчно изработеното стъкло блестеше под слънчевите лъчи, които падаха през еркерните прозорци. Пръстите й нежно се плъзнаха по листенцата, по-фини дори от сълзите, които никога не беше изплакала заради онзи Макдонъл. Когато влезе в чудесната музикална стая, тя усети как в гърлото й заседна буца, която беше смятала за окончателно изчезнала.
В продължение на пет лета сянката на Морган Макдонъл тегнеше над живота й. Цели пет лета беше чакала той да пъхне следващия мъхнат паяк в отвора на роклята й. Цели пет лета се беше спъвана в силния крак, който внезапно изникваше пред нея. Най-лошото дойде през лятото, когато тя стана на осем, а той най-сетне се сдружи с братята й и ги накара да участват в номерата му. Сабрина постепенно погреба привързаността и копнежа по високото, гордо момче дълбоко в сърцето си.
Когато Морган стана на шестнадесет години, баща му си го прибра, защото някой от глупавите му роднини бе позволил да бъде пронизан, след като откраднал от Камерънови една овца. Сабрина го изпрати до градинската порта, смутена от напиращите в очите й сълзи. Тайното желание на сърцето й се бе осъществило: Морган Макдонъл никога вече нямаше да се върне в Камерън. Нито през следващото лято, нито когато и да било. До тази вечер.
Сабрина внимателно положи розата върху кадифената подплата на маминото чембало. Сигурно негодникът отдавна е мъртъв, каза си злобно тя, пронизан от някого от своите или застрелян в леглото от ревнив селянин. Той беше само на петнадесет години, когато слугинчетата започнаха да въздишат по широките му рамене и дръзкия блясък в зелените очи, които я гледаха винаги със студено презрение.
Сабрина отиде до прозореца. Безпомощният й поглед обходи скалистото било. Върховете бяха забулени в облаци. Може би Макдонълови вече бяха излезли от бърлогите си и трополяха надолу към Камерън. Дали единственият син на Ангъс Макдонъл беше сред тях?
Тя се отърси от внезапния студ, който изпита, и се помоли мирът, на който баща й толкова държеше, да не струва твърде скъпо на господаря на клана и на единствената му дъщеря.
Глава 2
Когато сенките на планините останаха зад гърба му, Морган Макдонъл пусна коня си в галоп. Топлото есенно слънце излезе иззад облаците и обля ливадите в светлина. Той примигна срещу светлината и се намръщи. Изпод копитата на коня му се понесе аромат на пирен. Вятърът разроши косата му, тласна го напред и го накара да се приведе толкова близо до гривата на Поках, че скоро остави всички зад себе си и полетя към свободата.
— Морган! Морган, момчето ми! Накъде се е понесъл проклетият ми син?
Като чу рева на баща си, Морган извъртя очи към небето и благодари на господа, че му бе дал достатъчно широки рамене, за да носи тежестта на произхода си. Дръпна юздите и обърна коня си. Добре, че старият Ангъс му беше напомнил кой е. В този свят от просторни поляни и свободно небе нямаше място за един Макдонъл. Накъдето и да се понесеше с верния Поках, нямаше да намери място, където да се чувства у дома си. Планините бяха неговото убежище и затвор, единственият дом, който някога щеше да има.
Той насочи Поках обратно по пътеката и се промуши между двама шумно спорещи членове на клана.
— Ей, Морган, този негодник ми открадна сиренето. Имаш ли нещо против да го застрелям? — попита братовчедът Раналд и извади пистолета си.
Раналд беше наследил пронизващите тъмни очи и гарвановочерната коса на циганската си майка. Хората обикновено го поглеждаха по два пъти, защото имаха нужда от време, за да разберат дали наистина е толкова красив, или съвършените черти ще се разсеят, щом отместят поглед. Редом с Раналд Морган винаги се чувстваше като недодялано джудже.