— Естествено, че не — отговори той с любезна усмивка. — Стига да нямаш нищо против, че след това ще ти извия врата.
Раналд се нацупи и отпусна пистолета.
— По дяволите, Морган. Цял ден не съм застрелял никого. Пръстът ми на спусъка се е вцепенил.
Раналд беше дяволски красив, но му липсваше ум и способност да преценява. Морган грабна плесенясалото парче сирене и го пъхна в устата на Поках. След това хвана двамата мъже и удари главите им една в друга с такава сила, че ушите им зазвъняха.
Да отведе жалките остатъци от клана Макдонъл в Камерън — то беше все едно да подкарва стадо спорещи деца. По време на осемчасовата езда Морган вече беше прекратил три юмручни схватки, предотвратил три изнасилвания и погребал един правуйчо. Бедният му роднина не беше удостоен дори със съмнителната чест да загине от ръката на свой човек. Мъртвопиян, той бе паднал от коня. Веднага щом главата му се удари в скалите, роднините побързаха да си присвоят кесията и ботушите му. Пазейки ледено мълчание, Морган изкопа гроба, докато другите плачеха и се удряха в гърдите, наливаха се с уиски и пожелаваха на стареца приятно пътуване към ада.
— Жалко за вуйчо ти — каза един от мъжете, докато Морган се връщаше по каменистата пътека. — Хубав човек беше старият Кевин.
— Керуин — изръмжа тихо Морган.
— Добре де — засмя се другият. — В дългите зимни нощи, докато седяхме около огъня, старият Деруин разказваше чудесни истории. Нямаше друг като него.
Исусе, каза си ядно Морган, човекът е умрял само преди час, а те вече са забравили името му. Неволно се запита дали и него щяха да забравят така бързо.
— Морган! Къде се е скрил негодният ми син?
Младежът стисна зъби. Имаше периоди, когато силно желаеше баща му да го забрави. Описа широка дъга с Поках и спря пред стария господар на клана.
Ангъс Макдонъл огледа сина си с дълбоко хлътналите си очи.
— Ето къде бил плодът на слабините ми. — Той смушка забулената фигура от другата си страна. — Необходим е могъщ дъб, за да се роди такова силно дъбче.
— Може и така да е, но и най-могъщият дъб остарява и изсъхва — отговори сърдито Морган.
Баща му се изкиска доволно.
— Момчето ми убива повече хора с шегите си, отколкото с брадвата. Бих казал, че езикът му е остър също като на стария му господар.
Морган само изпухтя, защото не беше в настроение да се кара. Беше му крайно неприятно, че баща му непрекъснато подчертаваше колко се гордее с него. Твърде отдавна в тази гордост се бяха примесили ревност и лукавство, както и желанието на баща му да използва единствения си син като важна фигура в играта срещу Дугъл Камерън. След последното лято, прекарано в дома на Камерънови, Морган стана истинският водач на клана Макдонъл и баща му го знаеше много добре.
— Това ненаситно пале. — Гласът на Ангъс укрепваше с всяка дума. — Никога не е имало майка и увисваше на всяка цицка, която му харесваше.
— И продължава да го прави. — Раналд веднага съзря удобния случай да се реваншира за намесата на Морган.
Мъжете избухнаха в груб смях. Морган се прицели с ръка и се направи, че стреля в гърдите на братовчед си. Раналд изохка от болка, хвана се за сърцето и се олюля на седлото.
Тежестта на проядения от молци тартан притискаше болезнено раменете на Ангъс. Дебелата му кожа беше бледожълтеникава.
— Днес ще бъде славен ден! — извика той. — Негодните Камерънови ще пълзят пред нас и ще ни молят за мир!
Мъжете от клана се разкрещяха одобрително. Ангъс се възползва от паузата и поднесе към устата си глинено шишенце. Морган размени загрижен поглед със забулената фигура до баща си. Качулката кимна с разбиране и момъкът примигна благодарно. Вярната сянка яздеше редом с баща му още когато Морган беше малко момче. Тя събуваше ботушите му, щом Ангъс заспиваше след поредното пиянство, завиваше го в студените нощи и разреждаше уискито му с вода, за да не го сполети същата съдба като нещастния Керуин.
След като вече имаше публика, баща му не се нуждаеше от сина си. Морган препусна надолу по хълма и остави хората от клана да си припомнят миналата слава и въображаемите победи. Самият той предпочиташе топлото, силно присъствие на Поках. Наближаващият мрак изпрати насреща му хладен въздух.
Макар че се гневеше от признанието, Морган знаеше много добре, че поканата на Камерънови беше жест на съжаление, не на покорство. Макдонълови бяха мърсували, плячкосвали и грабили така необуздано, че половината бяха мъртви и в момента Морган бе господар само на малка банда негодници. Единствено изкорубеният щит на миналата слава ги предпазваше от откритото обявяване на война от страна на клановете Грант и Чишолм, които живееха на север от тях. Съюзяването с Камерънови беше единственият им шанс да оцелеят. Ала Морган нямаше намерение да падне по корем пред Дугъл Макдонъл. Дори и за да спаси клана си. Дори и ако на карта беше заложен собственият му живот.