В минутите, когато животът се връщаше в тялото му и полуотворените, мътни очи изведнъж започваха да виждат, клепачите — да потрепват и пръстите — да помръдват, се връщаха и мислите, за които той не знаеше дали са последни.
Животът идваше сам като пълновластен господар; той не го беше викал и все пак животът идваше в тялото му, в мозъка му, идваше като стиховете, като вдъхновението. И значението на тази дума за пръв път се разкри пред него с цялата си пълнота. Стиховете бяха онази животворяща сила, с която живееше. Точно така, той не живееше заради стиховете си, а чрез тях.
Сега беше толкова нагледно, толкова осезаемо ясно, че именно вдъхновението е било животът; преди да умре му бе писано да разбере, че животът е бил вдъхновение, именно вдъхновение.
И той се радваше, че му е било съдено да разбере тази последна истина.
Всичко, целият свят се сравняваше със стиховете — работата, конският тропот, къщата, птицата, скалата, любовта, — целият живот лесно се побираше в стиховете и удобно се настаняваше там. И точно така трябваше, понеже стиховете са слово.
Строфите и сега лесно се подреждаха една след друга и макар отдавна да не беше записвал стиховете си, все пак думите се редяха с лекота в някакъв определен и всеки път необикновен ритъм. Римата беше уред за търсене, инструмент за магнитно намиране на думите и понятията. Всяка дума беше част от света, тя откликваше на римата и целият свят прелиташе с бързината на някаква електронна машина. Всичко крещеше: вземи мен. Не, мен. Не се налагаше нищо да се търси. Трябваше само да се отхвърля. Сякаш бяха двама души — един, който съчинява, който завърта нещата с пълна сила, и друг, който избира и от време на време спира машината. И когато видя, че той — това са двама души, поетът разбра, че сега съчинява истински стихове. Какво като не са написани? Да се запишат, да се издадат — всичко това е суета на суетите. Всичко, което се ражда не съвсем безкористно, не е най-доброто. Най-доброто е онова, което не е записано, което е било съчинено и е изчезнало, стопило се е безследно, и само творческия устрем, който изпитва и която не може да бъде сбъркан е нищо друго, доказва, че стихотворението е било създадено, че е било сътворено нещо прекрасно. Дали не греши? Безпогрешна ли е творческата му радост?
Спомни си колко слаби, колко поетично безпомощни бяха последните стихове на Блок и как Блок, изглежда, не го е разбирал…
Поетът си наложи да спре. Тук това ставаше по-лесно, отколкото някъде в Ленинград или Москва.
В този миг усети, че отдавна вече не мисли за нищо. Животът отново го напускаше.
Часове лежа неподвижно и изведнъж видя наблизо нещо като мишена за стрелба или геоложка карта. Картата беше без никакви наименования и той напразно се мъчеше да разбере нанесеното на нея. Мина доста време преди да проумее, че са собствените му пръсти. По върховете им още личаха кафявите следи от допушваните, досмуквани цигари — върху възглавничките ясно се виждаше дактилоскопичната шарка, досущ като чертеж на планински релеф. На всичките десет пръста рисунката беше еднаква — концентрични кръгове, които приличаха на годишните пръстени на дърво. Спомни си как веднъж, беше малък, на булеварда го спря китаецът, който работеше в пералнята в мазето на тяхната къща. Китаецът случайно го хвана за едната ръка, после за другата, обърна дланите нагоре и възбудено се развика нещо на своя си език. Оказа се, че го е нарекъл щастливец, белязан човек. Поетът често си спомняше за тази своя белязаност и най-често — когато издаде първата си книга. Сега си мислеше за китаеца без злоба и без ирония — беше му все едно.
Най-важното беше, че още не е умрял. Между другото какво значи умрял като поет? В тази смърт сигурно има нещо по детски наивно. Или нещо изкуствено, театрално — както при Есенин, при Маяковски.
Умрял като актьор — това горе-долу е ясно. Но умрял като поет?
Да, той се досещаше за някои от нещата, които го очакваха. В етапния затвор успя да разбере и да предугади много неща. И се радваше, тихо се радваше на безсилието си и се надяваше, че ще умре. Спомни си един отдавнашен спор в затвора — кое е по-страшно — лагерът или затворът? Никой не знаеше нещо конкретно, аргументите бяха абстрактни, и колко жестоко се усмихваше човекът, докаран в затвора от лагера. Завинаги запомни тази негова усмивка, страхуваше се да си я представи.
Само си помислете колко ловко ще ги излъже — онези, които го бяха докарали тук, — ако умре сега — с цели десет години. Преди няколко години беше в заточение и знаеше, че завинаги се води в специални списъци. Завинаги ли?! Мащабите се бяха изместили и думите бяха променили смисъла си.