Добри Жотев
Шерле-перле
Не познавам по-непосилен труд от едновремешната жътва с допотопния сърп. Хиляди навеждания и изправяния под лятното слънце убиец. Ръката гори, избодена от зъл осил и паламида. В кръста прораства бодлива тел. Потта смъди осолената кожа. Под лъжичката се кълби някаква трудна за описване гадост.
Баща ми очевидно изцяло е споделял моята оценка по въпроса, защото, щом слънцето понапече, хвърли с отвращение сърпа и хванал стомаха си, простена:
— Смочая ми се глисти!
Казаното не съм в състояние да преведа на литературен език. Донякъде то представлява образна фигура на повдига ми се. Останалите жътвари — дядо, баба и майка ми, не се изненадаха. Веднъж и два пъти ли е било? И все пак баба подметна:
— Хванала се на работа царевата черка!
Намекът беше напълно ясен. Царевата черка в знак на негодувание вдигна току-що захвърления сърп, запрати го по-далече и обяви в пълното безветрие, че ще се запилее „надека ветеро дуа“. И тази закана не представляваше новост. Майка ми не издържа, изправи натежалия кръст и беззвучно заплака.
Жалбата й окончателно ядоса, или по-точно улесни, злополучния жътвар и той пое през стърнището.
Дядо пребърса с пешкир брадясалото си лице и рече с въздишка:
— Като одиш така шерле-перле по дунята, кой че те рани, зетко-о-о?
Застрашеният от гладуване зет повдигна с палец измачканата сламеница, за да се вижда по-добре челото му, и отвърна приповдигнато:
— Не бой се, дедо! Небесните птици кой ги рани — тоя и мене!
Старецът се наведе да отреже ръкойка ръж и промърмори познатата поговорка:
— Накарай айнаджията на работа, акъл да ти даде!
Айнаджията нямаше какво повече да каже, затова решително прекоси стърнището и слезе в падината. Оттам нито виждаше жътварите, нито те можеха да видят него. Наплиска се с вода, наведен над барата, и легна на сянка.
Наоколо безгрижно свиреха щурци. Един от тях скочи и застана на гърдите му. Той го загледа, като си мислеше, че човешката орисия е нещо сбъркано. Как тъй най-разумното същество ще работи повече от вол, пък никаквият щурец ще си живее живота?
Това на пръв поглед незначително хрумване откриваше безпределни възможности за цяла философска доктрина. Но дезертиралият жътвар, вместо да се задълбочи, предпочете максимата на Вуте: „Най-мразим да мислим!“ Навярно по същата тази причина поразтърка слепоочията си, изскочи изпод дървото и с енергична крачка пое към село.
Преди да е стигнал до къщи, подбра от ливадата двата ни вола Шарко и Нецко, впрегна ги в колата и я приведе до торището в дъното на двора. Посуети се, влезе в кошарата, изнесе оттам лопата и с нея настървено започна да товари тор — хем ще върши работа, хем няма да е като тази на жътварската нива.
Тъкмо в апогея на трудолюбието му до него застана Йоргя. Този циганин беше непостижим шегаджия. Щом го зърна, екзалтираният работар заби лопатата в торището и весело поздрави, като го нарече „братовчед“. Така се обръщаха един към друг. От страна на баща ми това беше демонстрация на душевна широта, а за циганина — мил комплимент.
Йоргя отвърна на поздрава и попита гъгниво:
— Братовчед, ама ти що чиниш тука по това жътварско време?
— Не видиш ли? — отвърна бодро братовчедът. — Товарим гюбре. Че пръснем гюбрето на нивчето у Зойница. Без гюбре никакво го нема.
Циганинът се сети какво е станало на нивата, но си премълча. Добре знаеше — а̀ спомене думица, а̀ си е изкарал пердаха както в други подобни случаи. По-безопасно беше да налее още масло в огъня. И той го направи, като започна с най-сериозен вид:
— Братовчед, гледам те, гледам, па ти се чудим! Я помисли! Сега че носиш гюбре на нивчето, догодина че го ореш и сееш, после че чакаш да никне и зрее, че трепериш да го не скълца някоя градушка, че вършеш, че го караш на воденица… А дотогава… я си жив, я не!
Само такива приказки са трябвали — моментално разпрегна воловете, пусна ги да пасат и хвана пътя. Йоргя, доволен от ефекта, който предизвика шегата му, постоя, позасмя се и пое в обратна посока.
Щом стигна най-стръмното, братовчедът му легна напряко на пътя с намерение да поспи. Мястото не беше от най-подходящите, но той го избра нарочно — своеобразен начин за демонстриране на бунт срещу човешката трудова съдба. Слънцето, макар и вече слязло към икиндия, все още припичаше, та той захлупи върху откритата си буза сламеницата.
Само че пътят си е път — не след дълго по стръмното заслиза натоварена със снопи кола. Говедата водеше дядо Йован. Раняван през Балканската, старецът беше превит одве. Когато съзря легналия, изпървом не го позна и се развика. Все едно не беше си отворил устата.