Тогава опита да спре. Напразно — натоварената догоре кола натискаше рогата на животните и те не можеха да я удържат. Вече понаближил, старецът разпозна кой е отпред и се замоли:
— Чедо, стани, че те сгазим!
Чедото се понадигна и отговори лениво:
— Че ме сгазиш, ама че ме лежиш!
След това изявление дядо Йован не можеше да си прави повече илюзии и отчаяно заудря с остена добичетата през муцуните. Те забиха копита в нагрятата пръст — не би, товарът ги тласкаше по стръмното. Пребледнял, старецът изплака:
— Дигай се, стоката не може да удържи пустата кола!
Никакъв отговор. Какъвто и да беше рискът, дядо Йован нямаше избор — дръпна рязко воловете, за да обиколят легналия. Успя, обаче колата за малко не се прекатури. Влязъл отново в пътя, старецът, без да се обръща, ускори крачки, подбутван от изнемогващите добичета, и набожно се прекръсти.
Преживелият премеждието лежа докъм залез, след което се прибра вкъщи. Там намери изпомачкан лист от тетрадка с широки редове, химически молив и седнал на масата, започна някакви изчисления. По време на изчисленията често поглеждаше към тавана или подпираше с юмрук брадата си.
Дядо, баба и майка ми се върнаха по тъмно и седнаха да вечерят. Неосъщественият жътвар също седна. Никой нямаше желание да му говори. И той мълча, но към края на вечерята извади от пазвата си измачкания лист и заяви, може да се каже, надменно:
— Дедо, ти днеска ми рече, дека като одим така шерле-перле, немало кой да ме рани. Я ти отвърнах, ама ти не ме разбра…
Старецът не пое хвърлената ръкавица — премълча си. Въпреки туй пренебрегнатият зет се зае да изясни неизясненото. Изброи наименованията на много села от Граово, Трънско, Шопско, Радомирско, Кюстендилско. Спомена някои селища от Северна и Южна България, както и четири-пет от Черноморското крайбрежие.
Във всички тези места според думите му имал по неколцина истински приятели, които били готови по всяко време да го посрещнат като най-драг гост. Тия приятели наброявали точно триста шестдесет и пет души. Така че той би могъл да гостува на всички от тях само веднъж в годината. Хем никому нямало да досади, хем ще си ходи шерле-перле с напълно осигурена прехрана. И то каква!
Свикнал с дивотиите на зетя си, дядо не му обърна внимание, а вдигна шарената стомна и пи на едри глътки. После пребърса мустаци и каза иронично:
— Требе и я да пресметнем колцина са ми приятелите!
— Я има десетина, я не — отвърна на иронията зетят.
Вече привършил вечерята, старецът тръгна да спи и пътем подметна:
— Не си си направил убаво сметката — има и високосни години. През тия години деновете са триста шейсет и шест!
Последва отговор без замисляне:
— Знам! През високосните години нема да ядем един ден — да се прочистим!
С това диалогът приключи. Дядо излезе. Баба, след като погледна ядно своя богат на приятели зет, също напусна стаята. Майка ми остана и както днес на нивата заплака.
Само че определеният й от господа съпруг не обичаше малодушието, та заизкарва през ноздрите си характерните за него, когато е ядосан, конеподобни пръхтения. Тия звуци не предвещаваха нищо добро.
Майка ми примирено пребърса сълзите и донесе новите му дрехи — знаеше, че тъкмо това трябва да направи. Очевидно съпругът й беше решил още сега да започне изпълнението на своя план шерле-перле.
Пътешественикът намъкна припряно панталона си от най-фин плат, закопча ризата със сменяема корава яка и ръкавели, нагласи до милиметър папийонката, облече сакото и без да каже думица, заду в нощта.
След заминаването му възтържествува спокойствие. Но жътвата изостана. Дядо беше принуден да повика Йоргя и жена му да помагат. Не бяха много по работенето двамата, но старецът имаше колай за това — намираше начин да ги скара. Скараха ли се циганинът и жена му, забравяха, че са на нивата, и инжектирани от нервните тласъци на кавгата, жънеха за четирима.
Изминаха много дни. За изчезналия съпруг, баща и зет не се чуваше нищо. Чак към края на жътвата Йоргя донесе новина. Новината не беше като за пред хора, та той я доведе до знанието само на дядо, баба и майка ми.
Както си ходел шерле-перле, се озовал в село Животино. Това село не фигурираше в списъка върху смачкания лист от тетрадка с широки редове. С други думи, там никой не го познавал. Запознал се с някаква мома. Минал естествено за ерген от Н-ска околия. Ухажвал момата, тя го харесала и… годеж.
Годежът, види се, бил доста пищен, защото в момината къща и двори се стекло кажи-речи цяло село. Годеникът вдигал наздравици, поглеждал мило годеницата и пеел.
Не щеш ли, влязла жена от съседно на нашето село, омъжена в Животино. Тя го била знаела и виждала. Без да подозира, че годеникът е именно той, представила му се и започнала да разпитва как са майка ми и децата. В шумотевицата хората не чули нищо. Злополучният годеник привикал невинната издайница на скрито и й пошепнал внушаващо: „Ти само трай, малко трай!“ След туй тука беше — няма го.