— Как, по дяволите, успя да направиш такова умозаключение? — попитах.
— Какво умозаключение? — попита раздразнено той.
— Ами че е флотски сержант в оставка.
— Нямам време за дреболии — отвърна Шерлок Холмс, после добави с усмивка: — Извини ме за грубостта. Прекъсна нишката на мислите ми, но така може би е по-добре. Наистина ли не успя да забележиш, че този човек е бил флотски сержант?
— Не, наистина.
— По-лесно ми беше да разбера това, отколкото да обяснявам как съм го разбрал. Ако те накарат да докажеш, че две и две прави четири, може да ти се види малко трудно, въпреки че си напълно сигурен. Още докато беше на отсрещната страна на улицата, забелязах голяма синя котва, татуирана на обратната страна на ръката му. Това миришеше на море. От друга страна, имаше военна стойка и уставни бакенбарди. Значи ставаше дума за военния флот. Личеше, че притежава известно самомнение, и имаше вид на човек, свикнал да командва. Трябва да си забелязал начина, по който държеше изправена главата си и размахваше бастуна. Улегнал, почтен на вид човек на средна възраст — с една дума, всички факти водеха до заключението, че е бил флотски сержант.
— Великолепно! — възкликнах аз.
— Банално — каза Холмс, но на мен ми се стори, че беше доволен от изписаната на лицето ми изненада и възхищение. — Току-що казах, че в наше време няма престъпници. Оказа се, че съм грешал. Погледни — подхвърли ми той донесената от разсилния бележка.
— Как! — извиках, след като я погледнах бегло. — Но това е ужасно!
— Наистина изглежда малко по-различно от обикновено — отбеляза спокойно той. — Ще бъдеш ли така любезен да я прочетеш на глас.
Писмото гласеше:
Драги господин Шерлок Холмс,
На „Лористън гардън“ 3, недалеч от „Брикстън роуд“, е извършено тежко злодеяние. Нашият дежурен полицай забелязал светлина към два часа след полунощ и понеже къщата била празна, помислил, че нещо не е наред, вратата била отворена, а в предната стая, където нямало никакви мебели, намерил трупа на добре облечен джентълмен, в чийто джоб имало визитна картичка на името на Инок Дж. Дребър от град Кливланд, щата Охайо, САЩ. Не са били открити доказателства за грабеж, нито пък улики за начина, по който е бил убит. В стаята има следи от кръв, но по трупа няма рани. Не можем да разберем как се е озовал в празната къща, и изобщо цялата работа е доста загадъчна. Ако имате възможност да дойдете в къщата до 12 часа днес, ще ме намерите там. Оставям всичко така, както е било заварено, докато получа известие от вас. Ако нямате възможност да дойдете лично, ще ви дам пълни подробности и ще смятам за голяма чест, ако ме удостоите с мнението си.
— Грегсън е най-способният детектив в Скотланд ярд — обясни Холмс. — Двамата с Лестрейд са единствените достойни за уважение хора сред некадърниците там. И двамата са бързи и енергични, но много консервативни. Отчайващо консервативни. При това са на нож. Ревнуват се един друг като две професионални хубавици. Случаят ще стане наистина много забавен, ако им се наложи да работят заедно върху него.
Бях поразен от спокойствието, с което ми обясняваше.
— Сигурно не бива да се губи нито миг — извиках. — Да отида ли да потърся файтон?
— Не зная дали да ходя там. Доста съм ленив по природа, макар че, когато се наложи, мога да бъда и чевръст.
— Но как така? Нали това е случай, за какъвто копнееше.
— Скъпи приятелю, какво ме засяга всичко това? Да предположим, че успея да го разнищя. Можеш да бъдеш уверен, че Грегсън, Лестрейд и сие ще си присвоят цялата заслуга. Такова е положението, когато не си официален представител.
— Но той те моли да му помогнеш.
— Да. Знае, че съм по-способен от него, и сам го признава, но по-скоро би си отрязал езика, отколкото да го каже пред трето лице. Както и да е. Можем да идем да хвърлим един поглед. Ще разреша случая с моите средства. Ако нямам друга полза, поне ще се посмея за тяхна сметка. Да вървим!
Той започна бързо да облича палтото си и да се приготвя, показвайки, че състоянието на апатия е отстъпило на енергичност.
— Сложи си шапката — каза той.
— Искаш и аз да дойда?
— Да, ако нямаш по-интересно занимание.
След минута и двамата бяхме в един файтон, който ни понесе към „Брикстън роуд“.
Беше мъгливо облачно утро, над къщите висеше кафеникав воал, сякаш отражение на покритите с кал улици долу. Съквартирантът ми изглеждаше в отлично настроение и през цялото време говореше за цигулките „Кремона“ и за разликите между „Страдивариус“ и „Амати“. Аз мълчах, защото лошото време и мрачната работа, с която се бяхме заели, потискаха духа ми.