— Сякаш не се замисляш много над работата, която ти предстои — казах най-сетне, прекъсвайки музикалния трактат на Холмс.
— Все още не разполагам с никакви данни. Голяма грешка е да започнеш да теоретизираш, преди да си се запознал с всички подробности. Това създава предварителни предубеждения.
— Скоро ще имаш данните — посочих с пръст. — Ето го и „Брикстън роуд“, а онова, ако не се лъжа, е къщата.
— Точно така. Спрете! — нареди той на файтонджията. Бяхме на стотина метра от къщата, но той настоя да слезем и да стигнем дотам пеша.
Къщата на „Лористън гардън“ 3 изглеждаше неприветлива и малко зловеща. Беше в група от четири постройки, изградени малко навътре в улицата, две обитаеми и две празни. Последните две бяха особено мрачни с празните си мръсни прозорци, на някои от които се четеше „Дава се под наем“. Градинка с избуяли бурени отделяше четирите къщи от улицата и беше пресечена от тясна пътека с жълтеникав цвят, настлана очевидно със смес от глина и дребен чакъл. Навред се виждаха локви от падналия през нощта дъжд. Градината бе оградена с еднометров тухлен зид с тараба над него. На тарабата се бе облегнал снажен полицай, заобиколен от групичка зяпачи, които точеха шия и напрягаха очи с напразната надежда да зърнат нещо от ставащото вътре.
Мислех си, че Шерлок Холмс ще се втурне веднага в къщата и ще се впусне в разследването. Но той направи съвсем друго. С безгрижен вид, който при дадените обстоятелства ми заприлича на преструвка, се заразхожда напред-назад по паважа, поглеждайки разсеяно към земята, небето, съседните къщи и дървената тараба. След като завърши огледа, продължи бавно надолу по пътеката, или, по-точно казано, по ивицата трева, граничеща с пътеката, приковал очи в земята. На два пъти се поспря, а веднъж се усмихна и със задоволство промърмори нещо. По влажната глинеста почва имаше много следи, но как моят съквартирант ще успее да разбере нещо, след като полицаите бяха минали по няколко пъти, не можех да си представя. При все това бях получил такива необикновени доказателства за способността му да наблюдава и не се съмнявах, че различава много неща, които за мен остават незабелязани.
На вратата ни посрещна висок белолик рус мъж с бележник в ръка, който се затече към съквартиранта ми и му стисна здраво ръката.
— Наистина е много любезно от ваша страна, че дойдохте — каза той. — Оставил съм всичко непокътнато.
— С изключение на онова! — посочи с ръка към пътеката моят приятел. — И стадо биволи да бе минало оттам, едва ли кашата щеше да е по-голяма. Несъмнено вие вече сте си направили заключенията, Грегсън, преди да позволите това.
— Имах толкова много работа вътре в къщата — избягна прекия отговор детективът. — Колегата ми Лестрейд е тук. Разчитах, че той ще се заеме с това.
Холмс ме погледна и повдигна язвително вежди.
— При наличието на капацитети като вас и Лестрейд на това място едва ли за трети човек е останало кой знае колко за разкриване — каза той.
Грегсън потри самодоволно ръце.
— Мисля, че направихме всичко, което можеше да бъде направено — отвърна той. — Но случаят наистина е много особен, а аз зная вашата слабост към подобни неща.
— Не дойдохте с файтон, нали? — попита Шерлок Холмс.
— Не.
— Както и Лестрейд?
— И той не.
— Да отидем тогава да разгледаме стаята.
След този малко странен диалог той влезе в къщата, следван от Грегсън, на чието лице бе изписано учудване. Много прашно коридорче с под от дебели дъски водеше към кухнята и сервизните помещения. От лявата и от дясната му страна имаше по една врата. Едната очевидно не беше отваряна от дълго време. Другата бе на трапезарията — мястото на трагедията. Холмс влезе и аз го последвах с унилото усещане, което обикновено предизвиква присъствието на смъртта.
Стаята беше голяма и квадратна и изглеждаше още по-голяма, защото нямаше никакви мебели. По ярките безвкусни тапети тук-там бяха избили петна от плесен, на места хартията беше разлепена и висяха големи парчета, зад които се виждаше жълтата мазилка. Срещу вратата се мъдреше претенциозна камина с рамка, имитираща бял мрамор. В единия ъгъл на камината имаше остатък от червена восъчна свещ. Мътна светлина се процеждаше през единствения, изключително мръсен прозорец и придаваше на всичко пепелявосив цвят, подсилен от дебелия слой прах, покрил цялото помещение.
Всички тези подробности забелязах по-късно. В момента, когато влязохме в стаята, цялото ми внимание се насочи към самотната, мрачна и неподвижна фигура, просната върху дъсчения под, с празни невиждащи очи, втренчени в загубилия цвета си таван. Трупът беше на човек на около 43–44 години, с къдрава коса и къса четинеста брада. Беше облечен с жилетка и палто от тежко сукно, светли панталони и безукорна яка и ръкавели. На пода до него лежеше спретнат и добре изчеткан цилиндър. Пестниците му бяха стиснати, ръцете широко разперени, а краката сключени така, сякаш агонията му е била много мъчителна. На застиналото му лице бяха изписани ужас и омраза, каквито, струва ми се, дотогава не бях виждал.