Това злобно и ужасно изкривено изражение заедно с ниското чело, тънкия нос и издадените челюсти придаваше на мъртвеца особено отблъскващ маймуноподобен вид, подсилен от неестествената му сгърчена поза. Бях виждал смъртта в най-различни форми, но никога не ми се е струвала толкова страшна, както в онова мрачно и мръсно помещение, чиито прозорци гледаха към основната артерия на едно от лондонските предградия. Мършав и душещ като копой, на вратата се появи Лестрейд и ни поздрави.
— Този случай ще предизвика сензация, сър — отбеляза той. — Надминава всичко, което съм виждал досега, а аз не съм новак.
— Няма никаква нишка — каза Грегсън.
— Абсолютно никаква — обади се Лестрейд.
Шерлок Холмс пристъпи до трупа, като коленичи до него и го разгледа внимателно.
— Сигурно ли е, че няма никаква рана? — попита той, сочейки многобройните капки и съсиреци от кръв наоколо.
— Напълно сигурно! — извикаха и двамата детективи.
— В такъв случай, разбира се, кръвта принадлежи на някой друг, вероятно на убиеца, ако е било убийство. Това ми напомня за обстоятелствата, свързани със смъртта на Ван Янсен в Утрехт през 1834 година. Спомняте ли си този случай, Грегсън?
— Не, сър.
— Припомнете си го, необходимо е. Нищо ново няма под слънцето. Всичко вече е било правено.
Докато говореше, чевръстите му пръсти се движеха във всички посоки, опипваха, натискаха, откопчаваха и проверяваха, а в очите му личеше онзи блуждаещ израз, за който споменах вече. Проверката му приключи извънредно бързо, като ни най-малко не беше бегла или претупана. Накрая подуши устните на мъртвеца и след това погледна подметките на лачените му обувки.
— Не е бил преместван, нали?
— Само колкото бе необходимо за целите на нашия оглед.
— Можете да го отнесете в моргата — каза Холмс. — Повече нищо не може да се разбере.
Грегсън държеше в готовност четири души с носилка. По негов знак те влязоха в стаята, вдигнаха трупа и го изнесоха. Когато го вдигнаха, на пода се изтърколи един пръстен. Лестрейд го сграбчи и впи очи в него.
— Тук е имало жена — каза той, — това е женски венчален пръстен.
Той протегна ръката си, на чиято длан лежеше пръстенът. Всички го заобиколихме и вперихме очи в него. Не можеше да има съмнение, че тази халка от чисто злато някога е красяла пръста на младоженка.
— Това усложнява нещата — каза Грегсън, — а те и без това са си достатъчно сложни, дявол да ги вземе.
— Не мислите ли, че ги опростява? — отбеляза Холмс. — Колкото и да го гледаме, нищо няма да научим от него. Какво намерихте в джобовете му?
— Всичко е тук — каза Грегсън, като посочи с пръст купчина предмети, струпани върху едно от долните стъпала на стълбата. — Златен часовник с №97163 от „Баро“ в Лондон; златна верижка „Албърт“, много тежка и масивна, златен пръстен с масонски знак, златна игла във формата на глава на булдог с очи от рубини, калъф за визитни картички от руска кожа с визитки на името на Инок Дж. Дребър от Кливланд, отговарящо на инициалите И. Дж. Д. на бельото. Портфейл не намерихме, но в джобовете имаше дребни пари на обща сума седем лири и тринайсет шилинга; джобно издание на „Декамерон“ от Бокачо с надпис Джоузеф Стангърсън на форзаца, две писма — едното адресирано до И. Дж. Дребър, другото до Джоузеф Стангърсън.
— На какъв адрес?
— Американската борса на „Странд“, до поискване. И двете писма са от параходната компания „Гийон“ с разписание на заминаващите от Ливърпул кораби. Ясно е, че нещастникът се е готвел да се върне в Ню Йорк.
— Направихте ли опит да научите нещо за другия човек, за Стангърсън?
— Незабавно, сър — каза Грегсън. — Изпратих обявления до всички вестници, а един от моите хора отиде в Американската борса, но още не се е върнал.
— Изпратихте ли известие в Кливланд?
— Телеграфирахме тази сутрин.
— Как формулирахте запитването си?
— Просто съобщихме подробно всички обстоятелства и писахме, че ще бъдем благодарни, ако ни изпратят някаква информация, която би могла да ни помогне.