И като се отпусна на седалката във файтона, любителят детектив засвири като чучулига, докато аз размишлявах над многостранността на човешкия мозък.
Пета глава
Нашето обявление привлича посетител
Сутрешните ни усилия се оказаха твърде много за моето неукрепнало здраве и следобед се почувствах съвсем уморен. След като Холмс отиде на концерта, легнах на дивана и се опитах да поспя. Опитът ми се оказа неуспешен. Съзнанието ми беше твърде възбудено от станалото, главата ми гъмжеше от най-странни приумици и предположения. Затворех ли очи, пред мен се изправяше изкривеното маймунско лице на убития. Беше ми направило толкова зловещо впечатление, че трудно можех да изпитам друго освен благодарност към оня, който бе премахнал това лице от света. Сякаш чертите на Инок Дж. Дребър от Кливланд са били създадени, за да изразят човешките пороци в тяхната крайност. И все пак осъзнавах, че справедливостта трябва да възтържествува и че в очите на закона поквареността на жертвата съвсем не изкупва вината на убиеца.
Колкото повече си мислех за това, толкова по-невероятна ми изглеждаше хипотезата на моя съквартирант, че човекът е бил отровен. Спомних си как бе подушил устните на убития, и не се съмнявах, че е открил нещо, което да го наведе на мисълта за отрова. А и после, ако не беше отрова, какво би могло да причини смъртта, след като нямаше рани или следи от опити за удушване. Но, от друга страна, чия беше кръвта, така обилно поръсена по пода? Следи от борба не се намериха, а и жертвата нямаше никакво оръжие, с което е могла да нарани противника си. Усещах, че докато тези въпроси остават без отговор, нито Холмс, нито аз нямаше да можем да мигнем. Спокойното му уверено държане ме убеждаваше, че вече си е изработил хипотеза, която обяснява всички факти, макар изобщо да не можех да си я представя.
Той се прибра много късно. Явно не само концертът го бе забавил толкова. Когато се появи, вечерята вече беше сервирана.
— Беше чудесно — каза той, когато седна на мястото си. — Спомняш ли си какво казва Дарвин за музиката? Той твърди, че способността да се създава и да се цени музиката се е появила у хората дълго преди да овладеят способността да говорят. Може би това е причината, поради която ни въздейства така дълбоко. Пробужда в душите ни бледи спомени за онази далечна мъглява епоха, когато човечеството е било в детската си възраст.
— Това е всеобхватна идея — отбелязах аз.
— Ако искаме идеите ни да обясняват природата, наистина трябва да бъдат всеобхватни — отвърна Холмс. — Но какво ти стана? Не приличаш на себе си. Случаят на „Брикстън роуд“, изглежда, съвсем те е разстроил.
— Да си призная, наистина е така — казах аз. — Би трябвало да съм по-закален след преживяното в Афганистан. Там край Мейуонд пред очите ми накълцаха другарите ми на парчета и все пак издържах.
— Струва ми се, разбирам причината. Около този случай цари загадъчна атмосфера, която подхранва въображението, докато, когато въображението не участва, не се изживява ужас. Чете ли вечерния вестник?
— Не.
— Описанието на случая е доста добро. При това не се споменава фактът, че когато трупът е бил вдигнат, на пода е паднал венчален пръстен на жена. И това е чудесно.
— Защо?
— Погледаш това обявление — отвърна той. — Изпратих го във всички вестници тази сутрин веднага след като се запознахме със случая.
Той ми подхвърли вестника и аз погледнах към мястото, което сочеше. Беше първото обявление под рубриката „Намерени“ и гласеше:
Намерен златен венчален пръстен на „Брикстън роуд“ между кръчмата „Белият елен“ и Хоуланд гроув. Обърнете се към д-р Уотсън, улица „Бейкър“ 221-Б, между 8 и 9 часа вечер.
— Извинявай, че използвах твоето име — каза той. — Ако бях написал моето, някой от онези тъпаци можеше да го забележи и да обърка работата.
— Няма значение — отвърнах. — Но да предположим, че наистина дойде някой. Та нали у мен няма никакъв пръстен?
— Напротив, има — каза той, подавайки ми един пръстен. — Този може да свърши работа. Почти като другия е.