— А кой очакваш да се отзове на това обявление?
— Ами човекът с кафявото палто, нашият червендалест приятел с тъпите обувки или четвъртитите пръсти на краката. Ако не дойде сам, поне ще изпрати някой съучастник.
— А няма ли да му се стори опасно?
— Не. Ако предположенията ми за този случай се окажат верни, а имам всички основания да вярвам в това, този човек ще се реши на всякакъв риск, само и само да не загуби пръстена. По мое мнение го е изпуснал, когато се е навеждал над трупа на Дребър, но без да се усети в момента. Разбрал е, че го е изгубил, чак след като е напуснал къщата, и се е върнал бързо обратно, но е намерил полицията, защото от глупост е оставил свещта да гори. Наложило му се е да се преструва на пиян, за да приспи евентуалните подозрения на полицаите. Постави се на мястото на този човек. След като премисли всичко, може да му се стори, че е изпуснал пръстена навън, след като е излязъл от къщата. Какво ще направи в такъв случай? Ще започне да търси с настървение, с надеждата, че може да го открие в рубриката за намерени вещи. Няма начин да не попадне на нашето обявление. Много ще се зарадва. Защо да се страхува от капан? Според неговата логика няма причина намирането на пръстена да се свързва с убийството. Защо да не дойде? Наистина ще дойде. Най-късно след час ще пристигне.
— А после? — попитах аз.
— После ще ме оставиш да се разправям с него. Имаш ли оръжие?
— Моя стар служебен револвер и няколко патрона.
— Добре ще е да го почистиш и да го заредиш. Това ще бъде отчаян човек и макар че ще го изненадам, по-добре да сме готови за всичко.
Отидох в стаята си и последвах съвета му. Когато се върнах с револвера, масата беше почистена, а Холмс се бе заел с любимото си занимание — да стърже на цигулката си.
— Фабулата се заплита — каза той, когато влязох. — Току-що се получи отговор на моята телеграма до Америка. Гледището ми за случая наистина е вярно.
— И какво е то? — попитах нетърпеливо.
— Трябва да сменя струните — отклони въпроса ми той. — Прибери револвера в джоба си. Когато човекът дойде, говори с него, както си говориш обикновено. Останалото е моя работа. Не го гледай прекалено изпитателно, за да не го изплашиш.
— Вече е осем часа — погледнах неспокойно часовника си.
— Да. Вероятно ще пристигне след няколко минути. Открехни вратата. Добре. Сега постави ключа от вътрешната страна. Благодаря ти! Виж каква книга намерих в една антикварна книжарница вчера. De jure inter gentes, отпечатана на латински език в Лиеж, Белгия, през 1642 година. Когато е била публикувана, главата на Чарлс I още е стояла здраво на раменете му.
— Кой е печатарят?
— Някой си Филип дьо Кроа. На форзаца има избелял надпис с мастило Ex libris Guelielmi Whyte. Интересно кой ли е бил този Уилям Уайт. Сигурно някой пресметлив адвокат от XVII век. По почерка му личи, че е бил юрист. Струва ми се, че нашият човек пристига.
Още преди да довърши последното си изречение, се позвъни. Шерлок Холмс стана рязко и премести стола си по-близо до вратата. Чухме стъпките на прислужницата, докато прекосяваше хола, после рязкото щракане на резето, когато се отвори вратата.
— Тук ли живее доктор Уотсън? — попита ясен, леко дрезгав глас.
Не можахме да чуем отговора на прислужницата, вратата се затвори и някой тръгна нагоре по стълбите. Стъпките бяха несигурни и малко провлачени. Докато Холмс се вслушваше в тях, по лицето му се изписа изненада. Стъпките бавно приближиха към нашата стая и на вратата се чу леко почукване.
— Влезте! — извиках.
Вместо силен мъж, какъвто очаквахме, на вратата се показа престаряла сбръчкана бабичка. Изглежда, я заслепи внезапно блесналата пред нея светлина на стаята, защото, след като се поклони леко, се изправи пред нас с гуреливите си очи и неспокойно зарови в джобовете си с треперещи нервни пръсти. Погледнах към Холмс, на чието лице бе изписано такова разочарование, че се помъчих да изглеждам колкото може по-спокоен. Старицата извади един вечерен вестник и посочи нашето обявление.
— Това ме води при вас, господа! — каза тя, като отново се поклони леко, — златен венчален пръстен, намерен на „Брикстън роуд“. Той е на дъщеря ми Сали, тя е женена от една година, а пък мъжът й е стюард на един кораб и какво ще рече, когато се прибере и види, че пръстена го няма! И без това си е доста бесен, а като пийне, съвсем полудява. Ако искате да знаете, тя снощи отиде на цирк заедно с…
— Това ли е нейният пръстен? — попитах.
— Слава Богу! — извика старицата. — Сали много ще се зарадва тази вечер. Това е пръстенът.