От този момент Сара ме намрази от дъното на душата си, а тя е от жените, които знаят да мразят. Бях глупак, че я оставих да живее при нас, заслепен глупак, но не казах нищо на Мери, за да не я огорча. Нещата си вървяха почти както преди, но след време открих, че самата Мери започва постепенно да се променя. Вече не беше кротка и доверчива както преди, стана затворена и мнителна, разпитваше ме къде съм бил и какво съм правил, от кого получавам писма, какво имам в джобовете си, и хиляди други подобни глупости. Ден след ден ставаше все по-особена и раздразнителна и между нас пламваха безпричинни кавги. Аз бях крайно озадачен. Сега Сара ме отбягваше, но двете с Мери бяха просто неразделни. Вече разбирам какви интриги е плетяла и как е настройвала жена ми против мен, но по онова време бях толкова сляп, че не подозирах нищо. Наруших дадената клетва и започнах отново да пия, но съм убеден, че никога нямаше да го направя, ако Мери беше останала същата. Сега вече тя имаше основание да се отвращава от мен и пропастта помежду ни все повече се задълбочаваше. Тогава в историята се намеси Алек Феърбеърн и положението се влоши хилядократно.
Отначало той идваше вкъщи, за да се вижда със Сара, но скоро започна да се среща и с нас, защото беше обаятелен и се сприятеляваше бързо с всички. Беше напет самоуверен човек с елегантни дрехи и къдрава коса, обиколил половината свят и умеещ да разказва за видяното и преживяното. Не отричам, че беше приятен за компания и имаше доста вежливи маниери за моряк, затова си мисля, че е прекарвал повечето време на кърмата, отколкото на бака. Цял месец влизаше и излизаше от моя дом, без да ми мине и през ума, че тези изискани маниери могат да доведат до беда. Накрая обаче една дреболия ме накара да се усъмня и от този ден изгубих покой.
Наистина беше дреболия. Влизайки неочаквано във всекидневната, видях върху лицето на жена ми да се изписва радостна усмивка, но щом разбра кой е влязъл, усмивката й изчезна и тя се отвърна разочаровано. Това ми стигаше. Можеше да сбърка стъпките ми единствено със стъпките на Алек Феърбеърн. Ако той ми се беше изпречил в момента, щях да го убия, защото, ядосам ли се, направо полудявам. Мери видя пламъка на ненавистта в очите ми, спусна се към мен и ме сграбчи с две ръце за ръкава. „Недей, Джим, недей!“ — извика тя. „Къде е Сара?“ — попитах. „В кухнята.“ „Сара — казах аз, като отидох при нея, — този Феърбеърн никога повече да не пристъпва прага ми!“ „Че защо?“ — попита тя. „Защото аз заповядвам.“ „О! — рече тя. — Щом моите приятели не са желани в твоята къща, значи и аз не съм.“ „Ти можеш да правиш, каквото искаш — рекох аз, — но ако Феърбеърн се мерне още веднъж тук, ще ти изпратя едното му ухо за спомен.“ Тя, струва ми се, се уплаши от изражението ми и не отговори. Същата вечер напусна къщата ми.
Не знам дали в постъпките си тази жена бе ръководена от чиста злоба, или е смятала, че ще ме настрои срещу жена ми, подтиквайки я към непорядъчност, но, така или иначе, тя нае една къща през две улици и взе да дава квартири на моряци. Феърбеърн почти непрекъснато й гостуваше, а Мери ходеше да пие чай със сестра си и с него. Не знам колко често е ходела, но един ден я проследих и когато влязох, Феърбеърн избяга през задната градинска стена като страхлив подлец, какъвто всъщност си и беше. Заклех се пред жена ми, че ще я убия, ако още веднъж я сваря в негова компания, и я поведох към къщи разплакана, трепереща, пребледняла като лист хартия. Помежду ни нямаше вече и помен от любов. Чувствах, че ме мрази и се страхува от мен, а когато това взе да ме тласка все повече към пиянство, започна и да ме презира.
Сара видя, че не може да си изкарва препитанието в Ливърпул, и доколкото знам, отиде да живее при сестра си в Кройдън, а работите у дома продължиха да вървят по същия начин. Накрая дойде и последната седмица, а с нея — и цялото това нещастие и гибел.