Ето как стана всичко. Бяхме потеглили с „Майски ден“ на седемдневно плаване, но някаква голяма бъчва се разхлаби и изметна една от хоризонталните ни греди, затова се наложи да се върнем за десетина часа в пристанището. Слязох от кораба и тръгнах към къщи. Мислех си каква изненада ще бъде за жена ми, пък и тайно се надявах, че може би ще се зарадва да ме види тъй скоро. Тази мисъл още ми се въртеше в главата, когато свих в нашата улица. В същия миг край мен мина файтон, в който седяха тя и Феърбеърн. Двамата си бъбреха и се смееха и изобщо не ме забелязаха, докато аз стоях и ги наблюдавах от тротоара.
Давам ви честната си дума, от този миг нататък вече не бях господар на себе си и сега, като се връщам назад, всичко ми се струва като сън. Напоследък пиех доста и двете неща, събрани заедно, направо ми избиха чивиите. И сега усещам в главата си чукане като с докерски чух, но онази сутрин сякаш Ниагара бумтеше и свистеше в ушите ми.
Плюх си на петите и затичах след файтона. Носех в ръката си тежък дъбов бастун и в началото просто ослепях от ярост. Докато тичах, съзнанието ми взе да се прояснява и се изхитрих да изостана малко, тъй че да ги държа под око, без те да ме виждат. Скоро файтонът спря пред гарата. Пред гишето имаше огромна тълпа и успях да се промъкна незабелязано до тях. Купиха си билети за Ню Брайтън. Аз също си взех билет, но във влака седнах три купета по-назад. Когато пристигнахме, те тръгнаха по крайбрежния булевард, а аз ги следвах неотлъчно на стотина метра. Накрая наеха лодка с гребла и се качиха в нея. Денят беше много горещ и навярно смятаха, че във водата ще им бъде по-прохладно.
Сякаш някой ги пъхна в ръцете ми. Имаше омара и не се виждаше на повече от няколко метра. Наех и аз лодка и загребах след тях. Виждах неясните им очертания, но те се движеха толкова бързо, колкото и аз, и сигурно бяха се отдалечили на около миля от брега, преди да ги застигна. Омарата ни обгръщаше като плътна завеса. Господи, ще забравя ли някога лицата им, когато видяха кой се намира в застигащата ги лодка? Тя изпищя. Той заруга като обезумял и замахна към мен с едното гребло, защото навярно бе прочел в очите ми смъртната си присъда. Избягнах удара, замахнах с бастуна си и му счупих главата като яйце. Въпреки безумния си гняв нея може би щях да пощадя, но тя го прегърна, зарида и взе да вика: „Алек, Алек!“ Замахнах отново и тя се простря до него. Бях като див звяр, подушил кръв. Ако Сара беше там, ей Богу, и нея щях да наредя до тях. Извадих ножа си… Това е! Казах ви всичко. Изпитвах дива радост при мисълта, как ще се почувства Сара, когато получи тези доказателства за последствията от своето вмешателство. Завързах телата за лодката, измъкнах една дъска от дъното и изчаках да потъне. Знаех добре какво ще си помисли собственикът — заблудили са се в омарата и течението ги е отнесло в открито море. Поизчистих се, върнах се на брега, без жива душа да разбере какво се бе случило. Същата нощ приготвих пакета за Сара Къшинг и на следния ден го изпратих от Белфаст.
Това е цялата истина за случилото се. Можете да ме обесите или да направите каквото искате с мен, няма да ме накажете повече, отколкото вече съм наказан. Не мога да затворя очи, без да видя двете лица, вторачени в мен, както тогава, когато ме видяха да изниквам от омарата. Аз ги убих бързо, но сега те ме убиват бавно. И ако прекарам още една такава нощ, до сутринта или ще полудея, или няма да съм жив. Няма да ме оставите сам в килията, нали, сър? За Бога, недейте и нека в предсмъртния ви час с вас се отнесат така, както вие сега с мен.
— Какъв е смисълът на всичко това, Уотсън? — попита мрачно Холмс, оставяйки изписаните страници. — На каква цел е послужила цялата тази верига от мъка, насилие и страх? Би трябвало да се стигне до някакъв край, иначе ще излезе, че вселената ни се управлява от случайността, а това е немислимо. Но какъв край? Това е големият и вечен въпрос, от чийто отговор човешкият разум е още много, много далеч.
Артър Конан Дойл
Жълтото лице
Като публикувам бележките си за случаи, в които необикновените дарби на моя приятел са ме направили свидетел на странни драми, а понякога и актьор в тях, съвсем естествено е, че подбирам преди всичко успехите на Шерлок Холмс. Причината е не толкова грижа за името му, колкото това, че не успееше ли той, обикновено никой не бе в състояние да продължи разследването и историята просто оставаше без заключение. Много рядко се случваше истината все пак да излезе наяве. От пет-шест такива случая най-интересните са „Ритуалът на рода Мъсгрейв“ и този, който започвам да разказвам сега.