— Простете, почуках ли на вратата? — попита с тревога, спирайки на прага, и без да дочака отговор, добави: — Да, разбира се. Малко съм разтревожен и затова ви моля да ме извините за разсеяността — той прокара ръка по челото си в нервен развълнуван жест и се строполи в креслото.
— Както виждам, не сте спали няколко нощи — каза Холмс с предразполагащия си глас. — Безсъницата съсипва нервите повече и от най-тежката работа, повече дори от гуляите. Позволете да ви попитам с какво мога да ви бъда полезен?
— Идвам при вас за съвет, сър. Не знам какво да направя, животът ми се разпада на парчета.
— Искате да ме използвате като полицейски агент?
— Не, нуждая се от мнението ви като житейски опитен човек. Искам да знам как да постъпя нататък. Само вие можете да ме посъветвате.
Говореше запънато, с насечени кратки фрази и ми се струваше, че в сегашното му състояние дори самото говорене го затруднява.
— Въпросът е извънредно деликатен — каза той. — Не е лесно да се говори за семейни неща. Мъчително е да обсъждаш с човек, когото виждаш за пръв път, поведението на собствената си жена. Направо е ужасно! Но не мога повече да издържам, нямам сили и трябва да се посъветвам с някого.
— Драги господин Грант Мънроу… — започна Холмс.
Посетителят скочи като ужилен от стола.
— Откъде знаете името ми? — извика той.
— Ако искате да минавате инкогнито — усмихна се Холмс, — съветвам ви да не пишете името си от вътрешната страна на шапката или поне да я показвате само отвън. Двамата с моя приятел сме изслушали в тази стая немалко съкровени тайни и сме имали късмета да разрешим затрудненията на мнозина. Надявам се, че ще успеем да помогнем и на вас. Както ми се струва, работата не търпи отлагане, затова ви моля незабавно да ни разкажете всички факти.
Посетителят още веднъж прокара ръка по челото си, сякаш се опитваше да си събере мислите. От всяко негово движение и мимика личеше, че е сдържан, горделив по природа човек, с неохота излагащ интимните си терзания. Най-сетне махна енергично и заразказва.
— Фактите са следните, господин Холмс. От три години съм женен. През цялото това време се обичаме със съпругата ми и живеем неразделни. Не сме се карали, не сме имали и сянка на неразбирателство. И изведнъж от понеделник насам сякаш стена се издигна помежду ни. Чувствам, че в живота й, във всичките й мисли присъства нещо чуждо, неизвестно за мен, сякаш това вече не е моята жена, а някаква непозната, срещната на улицата. Отчуждихме се и искам да разбера защо. Преди да продължа, искам да уточня, господин Холмс, че Ефи ме обича. Не допускам дори мисълта, че може да не е така. Обича ме с цялото си сърце, с цялата си душа, навярно по-силно от всякога. Зная го… чувствам го. Това не подлежи на съмнение. Един мъж усеща кога жена му го обича. Но между нас се появи някаква тайна и животът ни вече никога няма да е същият.
— Разкажете все пак фактите, господин Мънроу — подкани го Холмс с известно нетърпение.
— Да, ще ви разкажа всичко, което знам за Ефи. Когато се запознах с нея, беше съвсем млада вдовица, на двайсет и пет години. Тогава се казваше госпожа Хебрън. Пристигнала в Америка в невръстна възраст и живяла в град Атланта, там се омъжила за някой си Хебрън, адвокат с нелоша клиентела. Имали едно дете, но в града пламнала епидемия от жълтеница и двамата, съпругът и детето, починали. С очите си видях смъртния акт. След това злощастие Ефи напуснала Америка с леля си, стара мома, и се заселила в Пинър, в Мидълесекс. Мъжът й оставил капитал от четири хиляди и петстотин лири, който е сполучливо вложен и носи по седем процента годишно. Беше живяла половин година в Пинър, когато се запознах с нея. Обикнахме се веднага и след няколко седмици се венчахме. Понеже аз търгувам с хмел и получавам седемстотин-осемстотин лири чист доход, наехме една извънградска къща в Норбъри за осемдесет лири годишно. Селцето е приятно, освен това е близо до града. Недалеч от нас има странноприемница и две къщи, а от другата страна, отвъд една нива, се издига самотна виличка, обърната към нас с фасадата си. Други постройки няма почти до самата гара. През останалите сезони работата ми изисква да съм често в града, но лете е по-малко и мога напълно да се наслаждавам на селския живот с жена си. Както ви казах, никаква сянка нямаше в отношенията ни, преди да започне тази объркана история. Преди да продължа, съм длъжен да уточня нещо. Когато се оженихме, Ефи настоя да прехвърли на мен всичките си средства. Аз не бях много съгласен, защото знаех, че има рискове, ако работите ми тръгнат зле. Но тя много държеше на това, така че накрая се съгласих. И ето че преди месец и половина тя дойде при мен. „Джак, нали каза, че когато ми дотрябват пари, мога да ти поискам.“ „Разбира се — отвърнах, — те са си твои.“ „Дай ми, моля те, сто лири.“ Позачудих се, защото помислих, че сумата е голяма за нова дреха или за някаква друга женска прищявка. „Защо са ти толкова пари?“ — запитах. „Нали каза — въздъхна тя, — че ще си мой банкер, а банкерите никога не задават такива въпроси на клиентите си.“ „Щом са ти нужни, ще ти ги дам, разбира се“ — отвърнах. „Наистина са ми нужни.“ „А ще ми кажеш ли за какво?“ „Някой ден ще ти кажа, Джак, но сега не мога.“ Трябваше да се задоволя с толкова. За пръв път тя криеше нещо от мен. Написах й чек и повече не я питах. Може би това няма нищо общо с онова, което се случи после, но все пак държах да ви го разкажа. Както споменах, недалеч от дома ни има една самотна виличка. Само че по средата е нива и от нашата къща не може да се стигне направо до нея, а трябва да се тръгне по шосето и после да се свие по една пътека, която минава през хубава горичка шотландски ели. Обичам да се разхождам там, в сянката на големите дървета. Виличката остана незаета в продължение на осем месеца. Тя е приятна двустайна постройка със старинна портичка, покрита с пълзящи храсти. Често съм си мислил как приятно може да се живее в нея. Най-неочаквано в понеделник вечерта, както правех обичайната си разходка, срещнах на пътеката празна кола, която явно се връщаше от виличката, а на тревата до входа видях няколко невнесени куфара. Явно някой най-сетне бе наел виличката. Поспрях се, защото нямах бърза работа, дори надзърнах и през прозореца, за да видя какви хора щяха да ни бъдат съседи. Изведнъж осъзнах, че от един от горните прозорци ме гледа някакво лице. Не зная, господин Холмс, дали ще ме разберете, но от този поглед по цялото ми тяло полазиха мравки. Бях доста далеч и не можах да различа чертите, но ясно долових в това лице нещо неестествено, нечовешко. Направих няколко крачки, за да го разгледам по-добре. В същия миг лицето изчезна, и то много рязко, сякаш някой го издърпа в тъмната стая. Постоях пет минути с надеждата пак да се появи, като се опитвах да анализирам усещането си. Не бих могъл да кажа на мъж или на жена беше това лице, видях го твърде отдалеч. Но най-вече цветът му ме порази. Беше зловещо, мъртвешки жълто, с нещо застинало, подчертано неестествено. Така се слисах, че реших да науча нещо повече за новите обитатели на виличката. Приближих се и почуках на портичката, която незабавно се отвори. Показа се едра възрастна жена с грубо свирепо лице. „К’во желайте?“ — попита със силен северен акцент. „Аз съм ваш съсед — казах и махнах към къщата си. — Видях, че се нанасяте, и реших да ви попитам имате ли нужда от помощ…“ „Ако имахме, да сме си поискали!“ — изръмжа тя и захлопна вратата под носа ми. Тръгнах си объркан и смутен. Цялата вечер се мъчех да мисля за друго, но в съзнанието ми отново и отново се появяваха видението на прозореца и смръщената старица. Реших нищо да не казвам на жена ми, защото е нервна и лесновъзбудима и не исках да я тревожа с впечатленията си. Преди да заспим, й споменах, че във виличката са се настанили хора. Тя не каза нищо. Обикновено спя много дълбоко. На домашните ми е известно, че нищо не може да ме събуди. Не зная дали заради възбудата от странния инцидент или заради нещо друго, но онази нощ спах значително по-неспокойно. По някое време в просъница осъзнах, че някой ходи из стаята. Пробуждайки се постепенно, видях, че жена ми, напълно облечена, тъкмо си слага наметало и шапка. Устните ми неволно промърмориха някакви несвързани думи на изненада, когато изведнъж през полуотворените си клепачи зърнах лицето й, осветено от свещта, и се сепнах. Не я бях виждал с такова изражение… дори не подозирах, че може да изглежда така. Лицето й бе бледо като на мъртвец, тя трепереше и се задъхваше, непрекъснато поглеждаше към кревата, очевидно опасявайки се да не ме събуди. След като се убеди, че спя, се измъкна безшумно от стаята и след няколко минути чух входната врата да изскърцва. Седнах на кревата и дори почуках по таблата, за да се уверя, че не сънувам. Беше три часа. Какво би могла да прави съпругата ми навън в този час? Седях така двайсетина минути, като се губех в догадки и се опитвах да намеря някакво обяснение. Но колкото повече мислех, толкова по-необяснимо ми се струваше всичко. Съвсем се бях оплел в догадките си, когато входната врата се хлопна тихо и стълбата заскърца. „Къде беше, Ефи?“ — попитах, когато жена ми влезе. Тя потрепери от гл