— А какъв ви е адресът? — попитах я, вземайки един молив.
— Улица „Дънкан“ 13, Хаундсдич. Доста далеч е.
— Но „Брикстън роуд“ не е между цирка и Хаундсдич — каза остро Холмс.
Старицата се обърна и го изгледа изпитателно със зачервените си очички.
— Господинът ме попита за моя адрес — каза тя. — Сали живее на „Мейфийлд плейс“ 3.
— А вашето име е…
— Името ми е Сойър, нейното е Денис. Нали е женена за Том Денис. Хубавеляк, спретнато момче, докато е в морето. Няма по-добър стюард в цялата компания, но слезе ли на брега, заради жените ли, заради пиенето ли…
— Ето ви пръстена, мисис Сойър — прекъснах я аз, подчинявайки се на знака на моя съквартирант. — Очевидно е на дъщеря ви и аз се радвам, че мога да го върна на законния му собственик.
Мънкайки безброй благословии и благодарности, старицата пъхна пръстена в джоба си и тръгна надолу по стълбата. Щом тя излезе, Шерлок Холмс скочи и се втурна в стаята си. След малко се появи с вратовръзка и връхно палто.
— Ще я проследя — каза той забързано. — Сигурно е съучастник и ще ме отведе при него. Чакай ме.
Външната врата едва бе хлопнала, когато Холмс се спусна по стълбите. Поглеждайки през прозореца, видях старицата бавно да пристъпя по отсрещния тротоар, докато нейният преследвач я дебнеше от разстояние.
„Или цялата му теория е невярна — помислих си аз, — или сега вече ще разкрие загадката.“
Нямаше нужда да ми казва да го чакам, защото чувствах, че няма да мога да мигна, докато не чуя резултата от приключението му.
Холмс излезе към девет часа. Нямах представа, колко ще се забави, но се отпуснах в креслото с лупа в ръка, прелиствайки бавно страниците на „Животът на бохемата“ от Анри Мюрже. Мина десет часа и чух стъпките на прислужниците, които се готвеха да си лягат. Стана единайсет и покрай стаята ми премина с по-внушителната си походка хазяйката, запътена в същата посока. В дванайсет без нещо ключалката остро изщрака. Още щом Холмс влезе, по лицето му разбрах, че не е успял да направи нищо. Развеселеност и огорчение се бореха за надмощие в него, но първото надделя и той избухна в искрен смях.
— Не ми се иска хората от Скотланд ярд да научат — каза той, докато се отпускаше в креслото си. — Толкова често съм ги вземал на подбив, че не биха ме оставили на мира до края на живота ми. Но мога да си позволя да се смея сега, защото знам, че в края на краищата ще бъдем квит.
— Какво стана?
— О, нямам нищо против да разкажа нещо, което не е в моя полза. Това същество повървя малко и взе да накуцва, да проявява всички признаци на човек с болни крака. Изведнъж се спря и махна на един файтон. Успях да се доближа, за да мога да чуя адреса, който даде, но всъщност нямаше нужда да се престаравам толкова, защото го изпя толкова високо, че можеше да се чуе и от отсрещния тротоар: „Карай на улица «Дънкан» 13, в Хаундсдич“ — извика тя. Съвсем естествено прозвуча и след като се разположи благополучно вътре, аз се метнах отзад на файтона. Това е умение, което всеки детектив трябва да владее до съвършенство. Така се понесохме из града и не спряхме нито веднъж, докато не стигнахме до въпросната улица. Скочих, преди файтонът да спре, и спокойно се заразхождах. Файтонджията слезе, отвори вратата и застана очаквателно. Но отвътре не излезе никой. Когато пристъпих наблизо, той ядосано опипваше празното купе и лееше поток от най-цветистите ругатни, които съм чувал. От пасажерката нямаше и помен и май доста време ще трябва да мине, докато той си получи парите. Когато проверих номер 13, оказа се, че къщата е на един почтен търговец на книжни тапети на име Кезик и че никакъв Сойър или Денис никога не е живял там.
— Да не искаш да кажеш — извиках изумен, — че тази едва тътреща се немощна старица е успяла да скочи от файтона в движение, без файтонджията или ти да разберете?
— По дяволите бабата! — извика троснато Холмс. — Ние бяхме бабите, щом позволихме да ни изиграят така. Явно е бил някой млад човек, при това доста ловък, а и великолепен актьор. Качването му по стълбите бе несравнимо. Явно е усетил, че го следя, и е използвал този начин да ми се измъкне. Значи човекът, когото търсим, съвсем не е толкова самотен, колкото си представях, а и има приятели, готови да рискуват доста заради него. Изглеждаш съвсем уморен, докторе. Последвай съвета ми и си легни.
Наистина се чувствах доста изморен и се подчиних на препоръката му. Оставих Холмс седнал пред догарящия огън. На няколко пъти през нощта чувах в просъница тихото меланхолично стенание на цигулката му и знаех, че продължава да мисли над объркания проблем, който се бе заел да разреши.