средства. Аз не бях много съгласен, защото знаех, че има рискове, ако работите ми тръгнат зле. Но тя много държеше на това, така че накрая се съгласих. И ето че преди месец и половина тя дойде при мен. „Джак, нали каза, че когато ми дотрябват пари, мога да ти поискам.“ „Разбира се — отвърнах, — те са си твои.“ „Дай ми, моля те, сто лири.“ Позачудих се, защото помислих, че сумата е голяма за нова дреха или за някаква друга женска прищявка. „Защо са ти толкова пари?“ — запитах. „Нали каза — въздъхна тя, — че ще си мой банкер, а банкерите никога не задават такива въпроси на клиентите си.“ „Щом са ти нужни, ще ти ги дам, разбира се“ — отвърнах. „Наистина са ми нужни.“ „А ще ми кажеш ли за какво?“ „Някой ден ще ти кажа, Джак, но сега не мога.“ Трябваше да се задоволя с толкова. За пръв път тя криеше нещо от мен. Написах й чек и повече не я питах. Може би това няма нищо общо с онова, което се случи после, но все пак държах да ви го разкажа. Както споменах, недалеч от дома ни има една самотна виличка. Само че по средата е нива и от нашата къща не може да се стигне направо до нея, а трябва да се тръгне по шосето и после да се свие по една пътека, която минава през хубава горичка шотландски ели. Обичам да се разхождам там, в сянката на големите дървета. Виличката остана незаета в продължение на осем месеца. Тя е приятна двустайна постройка със старинна портичка, покрита с пълзящи храсти. Често съм си мислил как приятно може да се живее в нея. Най-неочаквано в понеделник вечерта, както правех обичайната си разходка, срещнах на пътеката празна кола, която явно се връщаше от виличката, а на тревата до входа видях няколко невнесени куфара. Явно някой най-сетне бе наел виличката. Поспрях се, защото нямах бърза работа, дори надзърнах и през прозореца, за да видя какви хора щяха да ни бъдат съседи. Изведнъж осъзнах, че от един от горните прозорци ме гледа някакво лице. Не зная, господин Холмс, дали ще ме разберете, но от този поглед по цялото ми тяло полазиха мравки. Бях доста далеч и не можах да различа чертите, но ясно долових в това лице нещо неестествено, нечовешко. Направих няколко крачки, за да го разгледам по-добре. В същия миг лицето изчезна, и то много рязко, сякаш някой го издърпа в тъмната стая. Постоях пет минути с надеждата пак да се появи, като се опитвах да анализирам усещането си. Не бих могъл да кажа на мъж или на жена беше това лице, видях го твърде отдалеч. Но най-вече цветът му ме порази. Беше зловещо, мъртвешки жълто, с нещо застинало, подчертано неестествено. Така се слисах, че реших да науча нещо повече за новите обитатели на виличката. Приближих се и почуках на портичката, която незабавно се отвори. Показа се едра възрастна жена с грубо свирепо лице. „К’во желайте?“ — попита със силен северен акцент. „Аз съм ваш съсед — казах и махнах към къщата си. — Видях, че се нанасяте, и реших да ви попитам имате ли нужда от помощ…“ „Ако имахме, да сме си поискали!“ — изръмжа тя и захлопна вратата под носа ми. Тръгнах си объркан и смутен. Цялата вечер се мъчех да мисля за друго, но в съзнанието ми отново и отново се появяваха видението на прозореца и смръщената старица. Реших нищо да не казвам на жена ми, защото е нервна и лесновъзбудима и не исках да я тревожа с впечатленията си. Преди да заспим, й споменах, че във виличката са се настанили хора. Тя не каза нищо. Обикновено спя много дълбоко. На домашните ми е известно, че нищо не може да ме събуди. Не зная дали заради възбудата от странния инцидент или заради нещо друго, но онази нощ спах значително по-неспокойно. По някое време в просъница осъзнах, че някой ходи из стаята. Пробуждайки се постепенно, видях, че жена ми, напълно облечена, тъкмо си слага наметало и шапка. Устните ми неволно промърмориха някакви несвързани думи на изненада, когато изведнъж през полуотворените си клепачи зърнах лицето й, осветено от свещта, и се сепнах. Не я бях виждал с такова изражение… дори не подозирах, че може да изглежда така. Лицето й бе бледо като на мъртвец, тя трепереше и се задъхваше, непрекъснато поглеждаше към кревата, очевидно опасявайки се да не ме събуди. След като се убеди, че спя, се измъкна безшумно от стаята и след няколко минути чух входната врата да изскърцва. Седнах на кревата и дори почуках по таблата, за да се уверя, че не сънувам. Беше три часа. Какво би могла да прави съпругата ми навън в този час? Седях така двайсетина минути, като се губех в догадки и се опитвах да намеря някакво обяснение. Но колкото повече мислех, толкова по-необяснимо ми се струваше всичко. Съвсем се бях оплел в догадките си, когато входната врата се хлопна тихо и стълбата заскърца. „Къде беше, Ефи?“ — попитах, когато жена ми влезе. Тя потрепери от главата до петите и от гърдите й се изтръгна приглушен вик. Този вик съвсем ме изкара от равновесие, защото говореше за несъмнената й вина. Жена ми винаги е била пряма, открита, и сега това крадливо промъкване, стряскането, викът, когато собственият й съпруг говореше с нея, очевидно я уличаваха. „Не спиш ли, Джак? — с нервен смях извика тя. — Пък аз мислех, че нищо не може да те събуди.“ „Къде беше?“ — отново попитах строго. „Нищо чудно, че си изненадан — каза тя, докато развързваше с треперещи пръсти връзките на наметалото си. — Не ми се беше случвало такова нещо. Изведнъж ми стана страшно задушно в стаята. Щях да се задуша, ако не бях изляза да подишам чист въздух. Постоях малко пред вратата и сега ми е много по-добре.“ През цялото време, докато говореше, не ме погледна нито веднъж в очите, а в гласа й се долавяха непознати за мен нотки. Очевидно не говореше истината. Не казах нито дума, просто се обърнах с лице към стената, изпълнен с хиляди смразяващи догадки и подозрения. Какво криеше от мен? Къде беше ходила? Чувствах, че няма да се успокоя, докато не узная истината, и в същото време не исках да подновявам разпита, за да не започне пак да ме лъже. До сутринта се въртях в леглото, прехвърляйки в съзнанието си различни предположения, едно от друго по-невероятни. Трябваше да ходя в града този ден, но бях толкова разстроен, че не ми се похващаше никаква работа. Жена ми също изглеждаше много разстроена и по изпитателните й погледи, които крадешком отправяше към мен, разбирах, че се измъчва от това глупаво положение, защото чувстваше, че не съм повярвал на обяснението й. На закуска разменихме само две-три откъслечни думи и аз веднага излязох на обичайната си разходка в утринната прохлада. Стигнах чак до Кристъл Палас, прекарах там цял час и се върнах в Норбъри към дванайсет и половина. Пътят ми минаваше покрай виличката, затова спрях за миг и вдигнах очи към горния етаж, търсейки с поглед онова страшно лице, което се бе показвало там предния ден. Можете да си представите изумлението ми, господин Холмс, когато вратата се отвори и от вътре излезе жена ми. Замръзнах изумен на място, но жена ми сякаш се стресна още повече, когато погледите ни се срещнаха, и се разтрепери като лист. Отначало дори понечи да се върне във виличката, но очевидно осъзна колко безполезно би било, и пристъпи напред с бледо като на смъртник лице и подплашени очи, напразно опитвайки се да се усмихне. „О, Джак — каза тя. — Отбих се да проверя дали новите ни съседи не се нуждаят от нещо. Защо ме гледаш така? Нали не си ми сърдит за нещо?“ „Ето къде си ходила нощес“ — казах. „Какво говориш?“ — извика тя. „Тук си идвала, убеден съм. Кой живее тук, при кого ходиш нощем?“ „За пръв път стъпвам тук.“ „Защо ми говориш неща, в които самата ти не вярваш? — викнах аз. — Дори не можеш да си овладееш гласа. Крил ли съм нещо от теб? Сега ще вляза вътре, за да изясня всичко.“ „Не, не, Джак, за Бога, не влизай там!“ — извика тя с неподправен ужас. Когато направих крачка към входа на виличката, тя сграбчи ръката ми и ме затегли с все сила назад. „Моля те, Джак, недей! — викаше тя. — Кълна се, ще ти разкажа всичко след няколко дни, но сега ще стане ужасно, ако влезеш там!“ Опитах да освободя ръката си, но тя се бе вкопчила отчаяно в нея и продължаваше да ме тегли назад. „Повярвай ми, Джак! Няма да съжаляваш. Знаеш, че не бих скрила нищо от теб, ако не се налага, ако не е за добро. От това зависи животът и на двама ни. Прибери се с мен у дома и нещата ще се оправят. Ако влезеш насила в тая къща, между нас всичко е свършено.“ Последните думи бяха изречени с такава отчаяна решителност, че спрях разколебан пред вратата. „Добре, ще изпълня желанието ти само при едно условие — казах най-сетне. — Можеш да запазиш тайната си, но само ако ми обещаеш, че вече няма да идваш тук нощем и няма да правиш нищо тайно от мен. Готов съм да забравя станалото дотук, ако ми обещаеш, че няма да се повтаря занапред.“ „Знаех си, че не може да не ми повярваш — извика тя с огромно облекчение. — Ще бъде точно както искаш. Нека само да се махнем по-далеч от тая къща!“ — и ме повлече нататък по пътеката. На известно разстояние погледнах през рамо и отново видях на горния прозорец онова зловещо жълто лице. Какво общо имаше жена ми с това създание? А с онази недружелюбна смръщена жена, която ми бе отворила вратата? Нямаше да мога да намеря покой, докато не хвърлех светлина върху тази тайнствена история. Два дни си стоях у дома и жена ми явно изпълни обещанието си, защото също не излезе от къщи. На третия ден изживях разочарование, защото се видя, че тържествената клетва е безсилна пред тайнственото влияние, което я теглеше далеч от съпруга й и дълга й. Х