— Ще пътуваме час и десет минути — каза Холмс. — Моля ви, господин Пайкрофт, разкажете на моя приятел за вашите интересни преживелици точно както ги разказахте на мен, а ако е възможно, и с повече подробности. За мен ще е полезно пак да проследя последователността на събитията. От този случай, Уотсън, може да излезе нещо, може и нищо да не излезе, но поне притежава онази необичайност и странност, която и двамата обичаме. Няма повече да ви прекъсвам, господин Пайкрофт.
Младият ни спътник ме погледна с известно притеснение.
— Всъщност в тази история, господине, аз играя ролята на глупака. Макар че все още има възможност нещата да приключат благополучно и, изглежда, не беше възможно да постъпя другояче, все пак излязох голям празноглавец. Не съм майстор разказвач, господин Уотсън, но ето какво се случи с мен. Служех в търговската къща „Коксън и Удхаус“, която тази пролет, както несъмнено помните, фалира покрай венесуелския заем. Бях там пет години и старият Коксън ми даде много добра препоръка. Всичките двайсет и седем души загубихме местата си. Попитах тук-там, но много народ беше в моето положение и безработицата ми се проточи. При Коксън получавах три лири на седмица и бях спестил седемдесетина, но те бързо се стопиха. Стигнах дотам, че да нямам пари за пликове и марки, та да отговарям на обявите. Обущата ми се изтъркаха от тичане нагоре-надолу по канцеларските стълби. Най-сетне се откри място при „Моусън и Уилямс“, голяма фирма за борсова търговия на улица „Ломбард“. Не зная дали сте в течение, но това е едва ли не най-богатата комисионерска фирма в Лондон. В обявата се казваше, че приемат само молби по пощата. Изпратих им препоръката и молбата си без особени надежди. Неочаквано пристигна отговор да се явя в понеделник. Обещаваха да ме вземат, ако външността ми им се сторела задоволителна. Никой не е наясно как точно става изборът. Разправят, че бъркали слепешката в купа с молби и се спирали на първата извадена. Както и да е, провървя ми и аз бях извънредно доволен. Обещаваха ми заплата една лира на седмица със същите задължения като при Коксън. Тук стигаме до същинската история. Аз живея в Хамстед, на „Потърс теръс“ 17. Вечерта след като получих писмото с обещание за работа, седях у дома и пушех, когато влезе хазайката и ми подаде картичка. На нея пишеше: „Артър Пинър, финансов агент.“ За пръв път чувах това име и не можех да си представя какво иска от мен, но, разбира се, казах на хазайката да го пусне. Влезе среден на ръст мъж, черноок, чернокос и чернобрад, с един такъв лъснал нос. Движенията му бяха чевръсти и говореше отсечено, като човек, който няма време за губене. „Господин Хол Пайкрофт?“ — запита той. „Да, господине“ — отвърнах и го поканих да седне. „Работили сте в «Коксън и Удхаус»?“ „Да.“ „А сега се каните да постъпите при Моусън?“ „Точно така.“ „Добре — каза той. — Казаха ми, че сте извънредно добре запознат с борсовата търговия. Разбира се, помните Паркър, управителя на Коксън? Той се отзова много положително за вас.“ „Драго ми е да го чуя. Е, оправял съм се в работата си, но и през ум не ми е минавало, че може да говорят за мен в Сити.“ „Имате ли добра памет?“ — попита той. „Доста добра“ — отвърнах скромно. „Следите ли движението на пазара, откак сте без работа?“ — запита той. „Да, всяка сутрин чета бюлетина на фондовата борса.“ „Ето това се казва старание, така се успява! — извика той. — Ще ми позволите ли да ви задам няколко въпроса? Как вървят еършърските акции?“ „От сто и пет и седемдесет и осем до сто и шест и четвърт“ — отвърнах. „А новозеландските?“ „Сто и четири.“ „А британските «Брукън Хил»?“ „От седем до седем и шест.“ „Чудесно! — възторжено плесна той с ръце. — Значи онова, което ми говореха, е самата истина. Моето момче, вие сте твърде добър за писар при Моусън.“ Навярно разбирате колко бях учуден. „Не всички мислят като вас, господин Пинър — казах. — Останал съм почти без средства и нямам нищо против да получа това място.“ „Пфу! Забравете това място, то не е за вас. Ще ви предложа нещо, макар и скромно за възможностите ви, но значително по-добро от онова, което ви обещават при Моусън. Повярвайте ми. Кога трябва да постъпите при Моусън?“ „В понеделник.“ „Охо! Готов съм да се обзаложа, че няма да се явите!“ „Да не се явя при Моусън!“ „Разбира се, че няма да се явите. От днес, сър, вие сте управител на Френско-мидлъндското дружество за търговия с железни изделия. Фирмата ни има сто трийсет и четири представителства в градовете и селата на Франция, а също в Брюксел и в Сан Ремо.“ „Не съм чувал за нея“ — казах аз. „Напълно е възможно. Целият й капитал е в частни ръце и е твърде добро вложение, за да привличаме широка публика. Брат ми Хари Пинър е неин създател и главен управител. Та той ме помоли, като идвам тук, да намеря пъргав и умен младеж, за да разработи нещата. Паркър ми посочи вас и ето ме. Като начало можем да ви предложим само петстотин лири…“ „Петстотин лири!“ — извиках. „Като начало. Освен това ще получавате един процент от комисионите на вашите агенти, а това прави годишно значително по-голяма сума от заплатата.“ „Но аз не познавам търговията с железни изделия.“ „Вие познавате отлично цените, моето момче.“ Свят ми се зави, едва не паднах от стола. И все пак в мен се промъкна известно съмнение. „Ще бъда откровен с вас — казах. — Моусън ми предлага само двеста лири на година, но фирмата му е стабилна, а за вашата не зная…“ „Отлично! Отлично! — извика той в някакъв екстаз. — Ето такъв човек ни трябва. Да не се оставя лесно да го подмамват. Ето ви чек за сто лири. Ако сме постигнали съгласие, това ви е авансът.“ „Добре, съгласен съм — казах. — Кога трябва да се явя?“ „Бъдете утре в един часа в Бирмингъм. Предайте тази бележка на брат ми. Ще го намерите във временната кантора на дружеството на улица «Корпорейшън» 126. Той, разбира се, трябва да потвърди назначаването ви, но това е само една формалност.“ „Дори не зная как да ви изразя благодарността си, господин Пинър“ — казах. „Не е нужно, моето момче. Вие просто вземате онова, което заслужавате. А сега ще трябва да изпълним още някои формалности. Нали имате лист хартия? Чудесно, напишете, моля ви: «Съгласен съм да постъпя на длъжност търговски директор на Френско-мидлъндското дружество за търговия с железни изделия с минимална заплата 500 лири».“ Написах го и той прибра листа в джоба си. „И още нещо — каза той. — Какви са ви намеренията спрямо Моусън?“ Съвсем бях забравил за Моусън. „Ще напиша, че се отказвам от работата при него.“ „Точно това не ви съветвам да правите — каза той. — Днес дори се поскарах с управителя на Моусън заради вас. Отидох да попитам за вас, а той се държа грубо, обвини ме, че съм ви подмамвал, и други такива. Накрая кипнах. «Ако искате добри служители — му казах, — плащайте им добре.» А той отвърна: «Той все пак ще предпочете да дойде с малка заплата при нас, отколкото за по-голяма при вас.» «Готов съм да се обзаложа — викам му, — че само като чуе предложението ми, няма и да чуете повече за него…» «Да се обзаложим — каза той, — та ние го спасихме от глад.» Така каза.“ „Негодник! — извиках. — Очите му не съм виждал! Защо трябва да проявявам учтивост към него! Разбира се, че няма да му пиша, щом не ме съветвате!“ „Добре! Обещано, нали! — каза той, ставайки от мястото си. — Много се радвам, че намерих подходящия човек за брат си. Ето ви аванса, това е писмото до брат ми. Запишете си адреса: улица «Корпорейшън» 126, и не забравяйте, утре в един часа. Лека нощ, желая ви успех.“ Това беше разговорът ми с него, доколкото си спомням. Можете да си представете, доктор Уотсън, как се зарадвах на тоя неочакван дар на съдбата. До късно през нощта не можах да мигна и рано на другата сутрин заминах за Бирмингъм. Оставих си багажа в един хотел и отидох на посочения адрес. Пристигнах петнайсет минути преди уреченото време, мислех, че е все едно. Номер 126 се оказа сграда, изцяло заета от търговски представителства и кантори. Изчетох всички табели, но Френско-мидлъндско дружество за търговия с железни изделия нямаше. Много се зачудих, започнах дори да се питам дали не е някакъв номер. Вече се канех да си тръгвам, когато към мен се приближи един мъж. По лице и глас много приличаше на моя снощен гост, само че беше избръснат и светлокос. „Вие ли сте господин Хол Пайкрофт? Очаквах ви, но, изглежда, сте пристигнали по-рано. Тази сутрин получих писмо от моя брат с много добри отзиви за вас.“ „Тъкмо търсех седалището на дружеството ви“ — казах. „Не сме сложили табела, защото сме временно тук.“ Последвах го нагоре по стълбите и се намерих в малка, съвсем гола стая. Бях си представял обширна канцелария с много писари, както обикновено, и с голямо недоумение гледах малката маса, двата стола и шкафа, които съставляваха цялото обзавеждане. „Не се изненадвайте, господин Пайкрофт — каза спътникът ми, като забеляза моето учудване. — И Рим не е бил построен за един ден. Нашето дружество е много богато, но засега не влагаме средства за обзавеждане и представителност. Моля, седнете и ми дайте писмото от моя брат.“ Дадох му го и той внимателно го прочете. „Изглежда, сте направили на Артър много добро впечатление. Обикновено той е извънредно строг в преценките си. Моля, смятайте се назначен на