Когато покрай мъжа мина вестникарчето, разнасящо между кабриолетите и файтоните последното издание на вечерния вестник, той купи един брой, грабна го нетърпеливо и изчезна в някакъв вход.
— Точно там отива — извика Хол Пайкрофт. — Е, сега всичко ще се изясни.
Последвахме го по стълбата до петия етаж и спряхме пред полуотворена врата. Нашият клиент почука.
— Влез! — долетя отвътре.
Влязохме в гола стая, точно каквато я бе описал Хол Пайкрофт. До самотната маса седеше господинът, когото преди миг видяхме на улицата, и четеше вечерния вестник. При нашето влизане вдигна глава и аз видях изписана на лицето му угриженост, нещо повече — краен ужас. Беше бял като платно, очите му блуждаеха диво, челото му блестеше от пот. Той гледаше служителя си, сякаш не го познаваше. И нашият водач се стресна от изражението на работодателя си.
— Зле ли ви е, господин Пинър? — попита той.
— Да, не ми е добре — отвърна мъжът, полагайки усилия да се овладее. Облиза пресъхналите си устни и попита: — Кои са тия господа?
— Това е господин Харис от Бърмъндси, а това е господин Прайс, ваш съгражданин — отвърна без ни най-малко смущение Пайкрофт. — Мои добри приятели и опитни служители. Засега са без работа и се интересуват дали не бихте ги взели.
— Много е възможно! — извика господин Пинър, правейки опит да се усмихне. — Да, сигурно ще успея да направя нещо за вас. Каква е специалността ви, господин Харис?
— Аз съм счетоводител — отвърна Холмс.
— О, да, нуждаем се от такъв. А вие, господин Прайс?
— Аз съм писар — отвърнах.
— И за вас може да се намери място. Щом вземем решение, ще ви пратя известие. А сега, моля ви, оставете ме сам! За Бога, вървете си.
Последните думи сякаш се изтръгнаха неволно от гърдите му. Като че ли изведнъж бе изгубил самообладание. Ние с Холмс се спогледахме, а Хол Пайкрофт пристъпи към масата.
— Но нали, господин Пинър, ми наредихте да дойда днес, за да проверите работата ми… — каза той.
— Разбира се, господин Пайкрофт, разбира се — малко по-спокойно отвърна Пинър. — Изчакайте ме за малко тук, вашите приятели също могат да останат. Най-много след три минути ще бъда на ваше разположение. Простете, че злоупотребявам с търпението ви.
Той стана, поклони ни се и изчезна зад вратата в другия край на стаята, като я затвори след себе си.
— Какво да правим? — прошепна Холмс. — Да не би да избяга?
— Невъзможно — отвърна Пайкрофт.
— Защо?
— Тази врата е на вътрешна стая.
— Няма ли друг изход от нея?
— Не.
— Какво има в нея?
— До вчера беше съвсем празна.
— Какво прави тогава там? Не проумявам. Този господин Пинър е обезумял от ужас. Какво може да го е изплашило толкова?
— Подозира, че си детектив — предположих.
— Вероятно е така — съгласи се Пайкрофт.
Но Холмс поклати глава.
— Той не пребледня, когато влязохме, беше си вече бледен — каза той. — Възможно е…
Думите му бяха прекъснати от силно чукане от другата страна на вратата.
— Защо чука на собствената си врата? — извика борсовият агент.
Чукането се повтори, този път по-силно. Вторачихме се недоумяващи в затворената врата. Поглеждайки към Холмс, видях, че лицето му изведнъж се вкамени. Зад вратата този път се чу хъхрене, после забързано тракане по дървен предмет. Шерлок Холмс се затича устремено към вратата. Тя се оказа заключена отвътре. Заедно с него и ние двамата наблегнахме с всичка сила. Едната панта изхвръкна, след това другата и вратата се стовари с трясък напред. Втурнахме се вътре.
Стаята беше празна.
Но останахме само за миг стъписани, преди да съзрем в далечния ъгъл друга врата. Холмс веднага я отвори. На пода лежаха редингот и жилетка, а от една кука, забита до вратата, на собствените си тиранти висеше главният директор на Френско-мидлъндското дружество за търговия с железни изделия. Коленете му бяха свити, главата извърната неестествено, а токовете на обущата му се блъскаха във вратата. Това именно бе чукането, което бяхме чули. Аз вече бях при него, обхванах тялото и го повдигнах нагоре, а Холмс и Пайкрофт се заеха да разхлабват еластичната примка, впита в кожата. Накрая го изнесохме в предната стая, където го положихме на пода с пепеляво лице и посинели устни, които се свиваха и разпускаха мъчително, докато се опитваше да си поеме дъх — ужасяваща останка от човека, какъвто бе допреди пет минути.
— Какво ще кажеш за състоянието му, Уотсън? — запита Шерлок Холмс.
Наведох се и внимателно го прегледах. Пулсът беше слаб и пресеклив, дъхът изчезваше, клепачите трепкаха и се мяркаше бялото на очите.