Тази военна кампания донесе почести и повишения на мнозина, но за мен тя беше свързана само с беди и нещастия. Малко след пристигането ми в Индия бях преместен от нашата бригада в Бъркширската, където служих и по време на фаталната битка при Мейуонд. Тук бях улучен в рамото от вражески куршум, който раздроби костта и ожули субклавиалната ми артерия. Навярно щях да попадна в ръцете на кръвожадния Газис, ако моят ординарец Мъри не беше проявил такава смелост и преданост, като ме измъкнал от бойното поле и с един товарен кон успял да ме закара до британските позиции.
Измъчен от болки и изтощен от продължителните лишения и изпитания, които преживях тогава, бях евакуиран с един голям конвой ранени нещастници в болницата на военната база край Пешавар. Тук се съвзех и дотолкова се оправих, че бях в състояние да се разхождам из болничното помещение и дори да се пека по малко на слънце на верандата, когато ме повали коремен тиф — този бич на индийските ни владения. Месеци наред състоянието ми изглеждало безнадеждно и когато най-сетне дойдох на себе си и започнах да оздравявам, бях толкова слаб и измършавял, че медицинската комисия реши да ме върне обратно в Англия, без да се губи нито ден. Така се озовах на борда на военния кораб „Оронтес“, а един месец по-късно стъпих на кея на Портсмът с безвъзвратно разклатено здраве, но с разрешение да прекарам следващите девет месеца, опитвайки се да го подобря.
В Англия нямах никакви близки и роднини и следователно бях свободен да правя каквото си искам, или по-точно казано — свободен толкова, колкото свобода позволява доход от 11 шилинга и 6 пенса на ден. При тези обстоятелства аз, естествено, се устремих към Лондон — онази огромна клоака, в която неудържимо се оцеждат всички лентяи и безделници на Британската империя. Там прекарах известно време в един частен хотел на „Странд“, водейки печално и безсмислено съществуване и харчейки значително повече, отколкото би трябвало. Скоро финансовото ми състояние стана толкова тревожно, че трябваше или да напусна столицата и да се заселя в провинцията, или да променя напълно начина си на живот. Спирайки се на втората алтернатива, започнах да се подготвям да напусна хотела и да се настаня в някое по-непретенциозно и по-евтино жилище.
Същия ден, когато стигнах до това заключение, се намирах в бар „Крайтириън“. Някой ме побутна по рамото. Обърнах се и познах младия Станфорд, който някога ми беше асистент при операциите в Барт. Да види човек познато лице в огромната пустош, наречена Лондон, е нещо наистина много приятно за един самотник. По-рано, когато бяхме заедно, Станфорд никога не ми е бил много близък приятел, но сега го приветствах ентусиазирано и той на свой ред изглеждаше радостен, че ме вижда. В прилив на радост го поканих да обядва с мен в Холбърн и тръгнахме заедно натам с един наемен файтон.
— Какво си направил със себе си, Уотсън — попита ме той с непресторено учудване, докато файтонът трополеше по многолюдните лондонски улици. — Изсъхнал си като върлина, почернял си като къпина.
Разказах му накратко приключенията си и вече завършвах разказа си, когато стигнахме мястото, за което се бяхме запътили.
— Горкият Уотсън! — каза той съчувствено, след като изслуша моите несполуки. — И какво се каниш да правиш сега?
— Да си намеря квартира — отвърнах. — Да се опитам да открия отговор на въпроса, дали е възможно да се намери удобна квартира на умерена цена.
— Странно — забеляза моят събеседник, — ти си вторият човек, от когото чувам този израз днес.
— А кой беше първият? — попитах аз.
— Един колега, който работи в химическата лаборатория на нашата болница. Оплакваше се тази сутрин, че не може да намери човек, който да се съгласи да му стане съквартирант в някакво добро жилище, което открил, но пък наемът бил твърде висок за кесията му.
— Ей Богу! — извиках аз. — Ако наистина търси някой, с когото да дели квартирата и разходите, аз съм човекът. Предпочитам да живея с някого, отколкото да бъда сам.