Той грабна вестника от масата и нададе тържествуващ вик.
— Погледни, Уотсън! — възкликна той. — Това е първото лондонско издание на „Ивнинг стандарт“. Виж: „Престъпление в Сити. Убийство в кантората на «Моусън и Уилямс». Опит за колосален грабеж. Престъпникът заловен.“ Целите сме слух, Уотсън, бъди така добър да ни го прочетеш на глас.
Новината бе поднесена като основно събитие на деня:
Днес следобед в Сити бе извършен дързък опит за грабеж, завършил с убийството на един човек и залавянето на престъпника. Неотдавна добре известната финансова къща „Моусън и Уилямс“ получила за съхранение ценни книжа, надминаващи по стойност един милион лири. Осъзнавайки огромната си отговорност, директорът наредил да се доставят за съхранението им усъвършенствани огнеупорни каси, поставил и денонощна въоръжена охрана. Неотдавна във фирмата постъпил нов служител на име Хол Пайкрофт. Оказва се, че това всъщност е известният фалшификатор и касоразбивач Бидингтън, освободен наскоро заедно с брат му след излежаването на петгодишна присъда. Неизвестно как Бидингтън успял да започне под чуждо име работа в кантората и се снабдил с отпечатъци от ключалките, разучил разположението на хранилището и огнеупорните каси.
В събота в кантората на „Моусън и Уилямс“ се работи до обед. Сержант Тусън от градската полиция се изненадал, когато видял, че в един и двайсет от кантората излиза някакъв господин с пътна чанта. У полицая се събудили подозрения, той проследил непознатия и с помощта на друг полицай на име Полак го арестувал след отчаяна съпротива. Веднага станало ясно, че е извършен грандиозен грабеж. В пътната чанта били открити ценни книжа от северноамериканските железници за около сто хиляди лири и голямо количество акции от мини и други компании. При огледа на кантората в най-голямата огнеупорна каса било намерено тялото на злощастния пазач, което е щяло да бъде открито едва в понеделник без смелата намеса на сержант Тусън. Черепът на пазача бил разбит с нанесен изотзад удар с ръжен. Очевидно Бидингтън се е върнал в кантората под предлог, че е забравил нещо, убил е пазача, обрал е съдържанието на голямата каса и е избягал с плячката. Поне засега не личи брат му, негов неизменен помощник, да е замесен в този случай, което не пречи полицията енергично да го издирва.
— Е, ние ще спестим на полицията известно лутане — каза Холмс, кимайки към отпуснатата до прозореца фигура. — Странна смесица е човешката природа, Уотсън. Дори злодеят и убиецът могат да вдъхнат толкова силна обич, че техни близки да посегнат на живота си, когато те изпаднат в беда. Но нямаме друг избор. Господин Пайкрофт, имайте добрината да повикате полицията, ние с доктора ще попазим тук.
Артър Конан Дойл
„Глория Скот“
— Тук има едни книжа, Уотсън — каза моят приятел Шерлок Холмс веднъж през зимата, докато седяхме вечерта до камината, — които, струва ми се, си заслужават да ги погледнеш. Това са документите по необикновения случай с „Глория Скот“ и съобщението, което така ужасно изплаши мировия съдия Тревър, та стана причина за смъртта му.
Холмс беше извадил от едно чекмедже малък потъмнял картонен цилиндър и ми подаде кратка бележка, надраскана набързо на лист синкавосива хартия.
Пратката дивеч пропадна, но не всичко приключи. Пазачът Хъдсън отново ще ни помогне. Вече предаде нова пратка. Трябва много умело да лекувате и спасявате с препарати живота на фазаните си.
След като прочетох това загадъчно съобщение и вдигнах очи към Холмс, видях, че той се подсмива на изписаното върху лицето ми недоумение.
— Изглеждаш малко объркан — отбеляза той.
— Не ми е ясно как това съобщение може да вдъхне ужас. На мен то ми се струва крайно нелепо.
— Възможно е. И все пак Тревър, снажен и здрав възрастен мъж, е бил поразен смъртоносно от него, сякаш от удар с дръжката на пистолет.
— Започваш да събуждаш любопитството ми — казах. — Но защо спомена преди малко, че си заслужава да се занимая с този случай?
— Защото е първият, който разследвах.
Често се бях опитвал да узная какво именно бе накарало моя приятел да се насочи към криминалистиката, но все не успявах да го случа в подходящо настроение за такъв разговор. Сега той седна на края на креслото и разстла документите върху коленете си. После запали лулата си и започна да ги прехвърля мълчаливо.
— Никога ли не съм ти споменавал за Виктор Тревър? — попита най-сетне той. — Виктор беше единственият ми приятел през двете години, които прекарах в университета. Никога не съм бил особено общителен, Уотсън. Винаги предпочитах да си стоя в стаята и да тренирам логическото си мислене и не дружах много с колегите си връстници. Като изключим фехтовката и бокса, другите видове спорт не ме привличаха, пък и насоката на учебните ми занимания беше напълно различна в сравнение с останалите студенти, тъй че нямах никакви допирни точки с тях. Тревър беше единственият човек, с когото се познавах, и то благодарение на един инцидент с неговия булдог. Веднъж, когато отивах към университетската църква, кучето ме ухапа здравата по глезена. Като начало на приятелство епизодът е крайно банален, но в случая излезе сполучлив. Наложи ми се да полежа десетина дни и Тревър идваше да се осведомява как съм. Отначало бъбрехме по минута-две, но скоро посещенията му станаха по-продължителни и преди края на семестъра вече бяхме близки приятели. Той беше непринуден и весел младеж, пълен с жар и енергия — в доста отношения пълна моя противоположност. Открихме обаче, че имаме някои общи теми за разговор, а обстоятелството, че и той беше самотен като мен, ни свърза още по-тясно. Накрая той ме покани да прекарам един месец от лятната ваканция в имението на баща му в Дониторп, в Норфък, и аз приех гостоприемството му. Старият Тревър явно бе заможен и високопоставен човек — земевладелец и мирови съдия. А Дониторп е малко селце на север от Ленгмиър, до солените езера. Къщата представляваше старинна просторна тухлена постройка с дъбови греди, а до нея се стигаше по алея между два реда липи. Местността предлагаше прекрасни възможности за лов на диви патици и за риболов, къщата разполагаше с малка, но добре подбрана библиотека, наследена от предишния собственик, и с доста сносен готвач, така че човек би трябвало да е крайно капризен, за да не прекара приятно един месец. Тревър-старши беше вдовец и приятелят ми беше единственият му син. Имал и дъщеря, както чух, но била починала от дифтерит при едно гостуване в Бирмингъм. Бащата беше особено интересен индивид: човек с бедна култура, но с огромна първична сила — както физическа, така и умствена. Книги не беше чел, но бе пътувал много, бе видял доста от света, съумявайки да се поучи от видяното. Беше плещест, набит, с гъста прошарена коса, загоряло лице и сини очи, които гледаха остро, почти сурово. Минаваше обаче за благ и великодушен човек и беше известен със снизходителните присъди, които издаваше като съдия. Една вечер скоро след пристигането ми седяхме след вечеря на чаша портвайн, когато младият Тревър заговори за склонността ми към наблюдения и умозаключения. По това време вече я бях превърнал в стройна система, макар че още не си давах сметка, каква роля щеше да играе в живота ми. Старият човек очевидно реши, че синът му преувеличава, когато му разказа за една-две мои прояви в това отношение.