— Е, добре, господин Холмс — рече той, смеейки се добродушно, — аз съм отличен обект за изследване, да видим какви изводи ще направите за мен.
— Май не особено много — отвърнах аз. — Мога само да предположа, че през последната година сте живели със страх от някакво нападение.
Усмивката изчезна от устните му и той се взря изненадан в мен.
— Да, съвсем вярно — рече старият човек. — Ти си спомняш, Виктор — додаде той, обръщайки се към сина си, — че когато разгонихме онази банда бракониери, те се заканиха да ни намушкат с нож. Сър Едуард Хоби наистина бе нападнат. Оттогава съм непрекъснато нащрек, но не ми е ясно как го разбрахте.
— Имате много красив бастун — отговорих аз. — По надписа разбрах, че го притежавате от около година. Направили сте си освен това труда да издълбаете дръжката му и да запълните кухината с разтопено олово, тъй че да го превърнете в оръжие. Разсъдих, че едва ли бихте взели такива предохранителни мерки, ако не се страхувахте от нещо.
— Нещо друго? — попита той отново усмихнат.
— В младежките си години доста сте се занимавали с бокс.
— И това е вярно. Как го разбрахте? Може би носът ми е малко изкривен?
— Не по него — отвърнах. — По ушите. Необикновено сплеснати и удебелени са, което е характерно за ушите на боксьорите.
— Друго?
— По мазолите на ръцете ви заключавам, че в живота ви е имало период, когато здравата сте копали.
— Да, натрупах състоянието си на златните залежи.
— Били сте в Нова Зеландия.
— Вярно.
— Били сте в Япония.
— Съвсем вярно.
— И сте били много близък с човек, чиито инициали са „Дж. А.“, но по-късно сте искали напълно да забравите за него.
Господин Тревър се изправи бавно, впери в мен големите си сини очи, в които се четеше силна уплаха, и се строполи в безсъзнание, захлупвайки лице върху осеяната с орехови черупки маса. Можете да си представите, Уотсън, колко потресени останахме двамата със сина му. Пристъпът обаче не трая дълго — след като му разкопчахме яката и напръскахме лицето му с вода, той въздъхна тежко един-два пъти и се размърда.