— Но, надявам се, не си тръгваш от тук с лошо чувство, нали, Хъдсън? — каза баща ми с такова примирение, че на мен кръвта ми кипна.
— Още не съм получил извинение — отвърна той намръщено, гледайки към мен.
— Виктор, трябва да признаеш, че се отнесе грубо с този добър човек — обърна се татко към мен.
— Напротив, мисля, че и двамата проявихме прекалено голямо търпение към него — отговорих.
— Аха, проявили сте търпение, значи? — озъби се Хъдсън. — Добре, добре, приятелче. Ще видим!
Той излезе от стаята, влачейки тежко крака, и половин час по-късно напусна къщата. След заминаването му баща ми не се оправи. Нощ след нощ го чувах да крачи из стаята си и тъкмо когато вече беше започнал да си възвръща спокойствието, го връхлетя големият удар.
— Как именно? — запитах аз нетърпеливо.
— По много необичаен начин. Снощи баща ми получи едно писмо с клеймо от Фордингбридж. Прочете го, стисна главата си с ръце и закрачи като обезумял из стаята. Когато най-сетне успях да го притегля на дивана, устата и клепачите му бяха изкривени на една страна и разбрах, че е получил удар. Доктор Фордъм дойде веднага и двамата го положихме на леглото. Парализата обаче се разпростря, до този момент не е идвал в съзнание и едва ли ще го заварим жив.
— Плашиш ме, Тревър! — възкликнах. — Какво толкова съдържа това писмо, че да доведе до такъв ужасен край?
— Нищо особено. Тъкмо това е необяснимото. Текстът е безсмислен и банален. О, Господи, май се е случило непоправимото.
Тъкмо бяхме навлезли в алеята и в гаснещата светлина на залеза видяхме, че всички транспаранти на къщата са спуснати. Лицето на приятеля ми се сгърчи от мъка и когато двамата се втурнахме към вратата, на прага се появи един господин, облечен в черно.
— Кога се случи, докторе? — попита Тревър.
— Почти веднага след като излязохте.
— Дойде ли изобщо в съзнание?
— Само за миг, преди самия край.
— Остави ли някакво поръчение за мен?
— Само каза, че книжата са в задното чекмедже на черния лакиран скрин.
Приятелят ми се качи с доктора в стаята на покойника, а аз останах в кабинета и започнах да обръщам и преобръщам цялата история в ума си, чувствайки се безкрайно опечален и потиснат. Какво беше миналото на този боксьор, пътешественик и златотърсач? Как беше попаднал във властта на този навъсен и злобен моряк? Защо му бе призляло при споменаването на полуизтритите инициали на ръката му и защо писмото от Фордингбридж го бе поразило смъртоносно? Тогава си спомних, че Фордингбридж е в Хемпшър и че господин Бедоус, при когото бе заминал морякът — по всяка вероятност за да го изнудва, — също живее в Хемпшър. Значи писмото е или от Хъдсън, моряка, и в него той съобщава, че е разкрил някаква важна тайна, или от Бедоус, който предупреждава своя стар съучастник, че е застрашен от разкриване. Дотук всичко изглеждаше ясно. Но защо тогава текстът е безсмислен и банален, както го описа синът? Навярно той го бе изтълкувал погрешно. Сигурно ставаше дума за едно от онези хитроумни скрити съобщения, които наглед говорят едно, а всъщност означават съвсем друго. Трябваше да видя писмото. Бях сигурен, че ако има скрито значение, ще го открия. Около половин час седях и размишлявах в мрака, докато най-после някаква разплакана прислужничка ми донесе лампа. Веднага след нея се появи и приятелят ми Тревър, блед, но спокоен, стиснал в ръка книжата, които сега са на коленете ми. Седна срещу мен, притегли лампата към края на масата и ми подаде кратка бележка, надраскана на лист синкавосива хартия. Тя гласеше:
Пратката дивеч пропадна, но не всичко приключи. Пазачът Хъдсън отново ще ни помогне. Вече предаде нова пратка. Трябва много умело да лекувате и спасявате с препарати живота на фазаните си.
— Предполагам, че лицето ми е изразявало същото недоумение, каквото и твоето, когато прочете съобщението. Очевидно, както бях предположил, странната комбинация от думи криеше някакво второ значение. Може би словосъчетанието „да лекувате и спасявате с препарати живота на фазаните си“ имаше предварително уговорено значение. То би било напълно условно и не би могло по никакъв начин да се разгадае. И все пак присъствието на името „Хъдсън“ сочеше, че правилно бях отгатнал значението на известието, и доказваше, че е написано от Бедоус, а не от моряка. Помъчих се да прочета думите отзад напред, но не се получи нищо. Опитах се да разменя местата на някои думи, но пак без успех. Изведнъж открих ключа към загадката — всяка трета дума, като се започне от началото, образуваше съобщението, което наистина е хвърлило в отчаяние Тревър. Предупреждението беше кратко и ясно и аз го прочетох на приятеля ми: Пропадна всичко. Хъдсън ни предаде. Трябва да спасявате живота си. Виктор Тревър скри лице в треперещите си ръце.