На 4 май 1847 година на тази сцена се появи един самотен пътник. Външността му беше такава, че би могъл да бъде взет за самия добър дух или пък за демона на този район. Трудно можеше да се каже до 40-те години ли е по-близо или до 60-те. Лицето му бе мършаво и изтерзано, кафявата му, суха като пергамент кожа — силно опъната над изпъкналите кости. А дългите му кестеняви коси и брада бяха изпъстрени с бели косми. Хлътналите дълбоко в черепа очи горяха с неестествен блясък, стискащата карабина ръка беше безплътна като на скелет. Когато спираше, той се подпираше на оръжието си, и все пак високата му фигура и масивното телосложение говореха за як и жилав организъм. Но пък мършавото лице и висящите като торби дрехи ясно подсказваха защо изглеждаше толкова грохнал и немощен. Човекът умираше — умираше от глад и жажда.
Беше се спускал с мъка надолу по долината, докато се добере до това възвишение, с празната надежда, че ще открие вода. Пред очите му се простираше само огромната солена пустиня с пояса от диви планини в далечината без следа от дърво или растение, което да подсказва наличието на влага. В целия ширнал се пред очите му пейзаж нямаше дори и лъч на надежда. Той се взираше изпитателно с обезумели от отчаяние очи на север, на запад и на изток, докато най-после разбра, че дългите му скитания са към своя край и че тук, на тази гола скала, го очаква смъртта.
— А не е ли все едно дали ще се мре сега тук или в пухено легло след 20 години? — промърмори той, докато се отпускаше в сянката на един голям камък.
Преди да седне, остави на земята безполезната си вече пушка и един голям вързоп, увит в сив шал, който до този момент бе носил на дясното си рамо. Изглежда, вързопът му тежеше доста, защото го пусна рязко на земята. Чу се тихо охкане и отвътре надникна дребно уплашено личице с бляскави кафяви очи, показаха се две малки луничави пестничета.
— Удари ме — обади се укорително детски глас.
— Така ли — отвърна с разкаяние мъжът. — Не съм искал.
Той размота сивия шал и освободи хубаво момиченце на около пет години, чиито фини обувки и елегантна розова рокличка с красива престилчица говореха за нежни майчини грижи. Детето бе бледо и изнурено, но заоблените му ръчички и нозе показваха, че не е страдало колкото спътникът му.
— Как е сега? — попита загрижено мъжът, защото детето продължаваше да разтрива с ръка разрошените златни къдрици, които покриваха главата му отзад.
— Целуни го, за да мине — каза сериозно детето и му посочи пострадалото място. — Така правеше мама. А къде е мама?
— Мама я няма. Скоро ще я видиш.
— Няма я, няма я, а? — каза малкото момиченце. — А защо не ми каза довиждане? Винаги ми казваше довиждане, когато отиваше да пие чай при леля. Няма я от три дни. О, ама тука е ужасно сухо, нали? Няма ли вода или нещо за ядене?
— Не, миличко. Няма нищо. Потърпи още малко и всичко ще се оправи. Облегни си главичката на мен. Ей така, ще ти бъде по-добре. Не е лесно да се говори, когато устните ти са изсъхнали като каиш, но май че ще е най-добре, ако ти обясня как стоят нещата. Какво държиш?
— Хубави неща! Красиви неща — извика радостно момиченцето и показа две бляскави парчета слюда. — Когато се върнем вкъщи, ще ги дам на моето братче Боб.
— Скоро ще видиш много по-хубави неща — каза уверено мъжът. — Само потърпи още малко. Канех се да ти кажа… помниш ли кога тръгнахме от реката.
— О, да!
— Тогава си мислехме, че скоро ще стигнем до някоя друга река, нали разбираш? Но нещо ни обърка — картата ли, компасът ли — не зная, но реката я няма. Водата свърши. Останаха само няколко глътки за такива като теб иии…
— И ти не си могъл да се измиеш — прекъсна го сериозно неговата спътничка, впила очи в мръсното му лице.
— Не, нито пък да пия. И господин Биндър — той си отиде пръв, после индианецът Пит, после госпожа Макгрегър, след това Джон Хоунс, а после, миличко, твоята майка.
— Значи мама също е умряла? — извика малкото момиченце и като скри лице в престилчицата, зарида горчиво.