— Да, всички си отидоха освен ние двамата. Помислих си, че може да открием вода, ако тръгнем насам, затова те метнах на рамо и потеглихме. Но, изглежда, не това е бил пътят. Сега шансът за нас е дяволски малък.
— Да не искаш да кажеш, че и ние ще умрем скоро? — попита детето, като спря да ридае и повдигна изцапаното си със сълзи личице.
— Май натам вървят работите.
— Ама защо не ми каза по-рано? — усмихна се тя щастливо. — Толкова ме изплаши. Ами, разбира се, ще умрем и отново ще бъдем с мама.
— Да, миличко, ще бъдеш.
— И ти, нали? Ще й разкажа колко добър беше към мен. Ще ни посрещне на райските врати с кана вода и много сладки от елда, горещи и препечени от двете страни, много ги обичаме с Боб. А кога ще стане това?
— Не знам, сигурно скоро.
Очите на мъжа се впиха в хоризонта на север. В синия свод на небето се появиха три малки точки, чиито размери се увеличаваха с всеки изминал момент, толкова бързо се приближаваха. Скоро се превърнаха в три огромни кафяви птици, които закръжиха над главите на двамата скитници, а после се настаниха на една скала над тях. Бяха мишелови, лешоядите на Дивия запад, чиято поява е предвестник на смъртта.
— Петли и кокошки — извика радостно малкото момиченце, сочейки зловещите им форми, и запляска с ръце, за да ги накара да литнат отново. — Господ ли е направил тази страна?
— Разбира се, че той — отвърна спътникът й, малко стреснат от неочаквания въпрос.
— Той е направил земята в Илиной, направил е и Мисури — продължи детето. — Но тук май земята е правена от друг, защото не е направена много добре. Забравили са водата и дърветата.
— А защо не се помолиш на Господ? — попита плахо мъжът.
— Вечерта още не е дошла — отвърна тя.
— Няма значение. Вярно, че това не е съвсем както си му е редът, но той няма да има нищо против. Кажи онези молитви, дето ги казваше всяка вечер във фургона, когато бяхме в равнината.
— А защо и ти не кажеш някоя молитва? — попита учудено детето.
— Не ги помня много добре — отвърна той. — Пък и не съм казвал молитва, откакто бях дете. Но никога не е късно. Ти ще ги изричаш на глас, а аз ще те подкрепям там, където трябва да пее хорът.
— Тогава трябва да коленичиш и аз също — каза тя и простря на земята шала си. — Вдигни сега нагоре ръце, ей така. Така човек се чувства по-добре.
Беше странна гледка, ако някой друг освен мишеловите можеше да я види. Един до друг на тесния шал бяха коленичили двамата скитници — непрекъснато бъбрещото дете и дръзкият закоравял авантюрист. Кръглата й главица и неговото изпито ъгловато лице бяха вдигнати към безоблачното небе, отправяйки молитва, в която двата гласа — единият тънък и ясен, другият дълбок и дрезгав — се сливаха в молба за милост и прошка. Когато молитвата свърши, двамата отново седнаха в сянката на скалата, докато най-после детето заспа, сгушено, до широката гръд на своя покровител. Известно време той наблюдава съня му, но природата се оказа по-силна от него. Три дни и нощи не си бе позволил нито сън, нито почивка. Уморените му клепачи скоро се склопиха, главата му клюмаше все по-ниско на гърдите, докато най-сетне прошарената му брада се сля със златните плитки на неговата спътничка и двамата заспаха дълбок непробуден сън.
Ако скитникът беше останал буден само още половин час, очите му щяха да видят неочаквана гледка. В най-отдалечения край на солената равнина се вдигна облаче прах, отначало съвсем леко и едва отличаващо се от маранята. Постепенно то ставаше по-високо и по-широко, докато най-после се превърна в гъст, добре очертан облак. Облакът продължи да расте и вече бе ясно, че само движещи се същества могат да го вдигнат. Ако бе станало в по-плодородни райони, човек би помислил, че се приближава едно от огромните стада бизони, които пасат из прерията. Но това очевидно бе невъзможно в тези безплодни пущинаци. Когато облакът прах наближи самотната скала, на която спяха двамата нещастни пътници, сред него започнаха да се очертават покрити с брезент фургони и фигурите на въоръжени конници. Привидението бе огромен керван, тръгнал на Запад. Но какъв керван! Когато челната му част стигна до подножието на планината, опашката му все още не се виждаше на хоризонта. По цялата огромна равнина се бе проточила разпокъсана колона от фургони и каруци, конници и пешаци. Безброй жени пъшкаха под тежкия товар на гърба си, деца подтичваха покрай полите им или надничаха изпод чергилата на каруците. Това очевидно не беше обикновена група емигранти, а по-скоро приличаше на керван от номади, принудени от обстоятелствата да си потърсят друго кътче на земята. Въздухът се огласи от гълчавата на това множество от хора, коли и животни. Но колкото и силен да беше, шумът не бе достатъчен да пробуди двамата пътници, заспали на скалата.