Начело на колоната яздеха група мъже с лица като от желязо, облечени в скромно облекло от домашно тъкано платно, с карабини на рамо. Когато стигнаха до подножието на скалата, спряха и започнаха да се съвещават.
— Кладенците са вдясно, братко — каза един от тях, човек със здраво стиснати устни, гладко избръснато лице и прошарена брада.
— Надясно от Сиера Бланка. Така ще стигнем до Рио Гранде — обади се друг.
— Не бойте се за вода — извика трети. — Онзи, който я вади от скалите, няма да изостави своите избраници.
— Амин! — отвърнаха в хор всички.
Те се готвеха да отминат, когато един от най-младите и с най-зорките очи извика и посочи към назъбената канара над тях. От върха се ветрееше нещо розово и ярко изпъкваше на фона отзад. При тази гледка всички задърпаха юздите на конете си и започнаха да смъкват пушките си, докато напред с галоп се втурнаха нови конници, за да подсилят авангарда. Думата „червенокожи“ беше на устните на всички.
— Тук не може да има много индианци — каза възрастен мъж, изглежда, бе главният. — Вече преминахме земите на паоните, а докато пресечем планината, други племена няма.
— Да отида ли да проверя, братко Стангърсън — предложи един от мъжете.
— Идвам и аз! И аз! — обадиха се още няколко гласа.
— Идете без коне, ще ви чакаме тук — каза възрастният.
Само след миг младежите започнаха да се изкачват по стръмния склон. Напредваха бързо и безшумно със самочувствието и пъргавината на опитни следотърсачи. Останалите долу наблюдатели виждаха как се прехвърлят от скала на скала, докато най-после фигурите им се очертаха съвсем ясно на фона на небето. Водеше ги младежът, който пръв бе вдигнал тревога. Изведнъж онези, които го следваха, видяха как той вдигна ръце нагоре, като че ли изумен от нещо неочаквано, а когато стигнаха до него, самите те реагираха по същия начин.
Сред малкото плато, увенчаващо големия хълм, стърчеше огромен кръгъл камък. Облегнат на този камък, лежеше висок човек с дълга брада и сурови черти на лицето, но крайно изтощен. Спокойното му лице и равномерното му дишане показваха, че спи дълбоко. До него лежеше малко дете, обвило с пухкавите си бели ръчички загорялата шия на мъжа и положило на гърдите му златокосата си главица. Розовите устнички бяха открехнати и показваха снежнобели правилни зъбки. На детското личице играеше закачлива усмивка. Пълните бели крачета, обути в бели чорапки и спретнати обувки с лъскави катарами, контрастираха с дългите набръчкани крайници на спътника на детето. На една скала над тази странна двойка стояха неподвижно три мишелова, които при вида на новодошлите нададоха хрипливи писъци на разочарование и отлетяха, шумно пляскайки с крила.
Писъците на зловещите птици събудиха спящите, които се огледаха объркано. Мъжът се изправи с мъка на краката си и погледна надолу към равнината, толкова пуста, когато сънят го бе повалил, а сега прекосявана от огромно множество хора и животни. В очите му се появи израз на недоверие и той прокара костеливите си ръце по лицето си.
— Сигурно ми се привижда — промърмори той.
Детето се държеше мълчаливо за полата на палтото му, но очите му се взираха внимателно във всичко наоколо с учудения въпросителен поглед, присъщ на децата.
Спасителната команда успя да убеди двамата изпаднали в беда пътници, че не са мираж. Един вдигна момиченцето и го качи на рамената си, докато други двама подхванаха мършавия мъж и го поведоха към фургона.
— Казвам се Джон Фериър — обясни мъжът. — Само ние двамата с това дете оживяхме. Двайсет и един човека бяхме. Другите измряха от глад и жажда някъде далеч на юг.
— Твоя дъщеря ли е? — попита някой.
— Мисля, че вече е моя — отвърна предизвикателно другият, — защото я спасих. От днес нататък тя е Люси Фериър. Но кои сте вие? — продължи той, гледайки с любопитство своите юначни, обгорели от слънцето спасители. — Толкова много…
— Почти десет хиляди — каза един от младежите. — Ние сме преследваните Божии чада, избраници на ангела Мерона.
— Не съм чувал за него — призна скитникът. — Май доста народ си е избрал.
— Не се шегувай със святи неща — отвърна другият сурово. — Ние сме от тези, които вярват в свещените книги, написани с египетски букви върху плочки от ковано злато, предадени на блажения Джоузеф Смит в Палмира. Идваме от Науву, в Илиной, където бяхме издигнали своя храм. Сега сме тръгнали да търсим убежище от жестоките и безбожните хора дори ако трябва да го намерим в сърцето на пустинята.