Името Науву очевидно напомни нещо на Джон Фериър.
— Аха, ясно — каза той, — вие сте мормони.
— Да, мормони сме — отвърнаха в един глас спътниците му.
— А къде отивате?
— Не знаем. Води ни Божията ръка в лицето на нашия пророк. Ти трябва да се явиш пред него. Той ще каже какво да правим с теб.
Вече бяха стигнали до подножието на хълма и около тях се скупчиха цяла тълпа поклонници — бледолики, кротки на вид жени, яки, смеещи се деца и угрижени мъже със сериозни очи. Когато забелязаха детето и изнурения странник, нададоха викове на изумление и съчувствие. Но двамата не спряха, а продължиха, следвани от огромна тълпа мормони, докато стигнаха до един фургон, който се отличаваше както с размерите, така и с пищността си. В него бяха впрегнати шест коня, докато всички останали бяха теглени от два, най-много от четири коня. До коларя седеше мъж на не повече от 30 години. Масивната му глава и решителният вид показваха, че това е водачът. Мъжът четеше книга с кафява подвързия, но когато тълпата се приближи, я остави до себе си и изслуша внимателно разказа за епизода. После се обърна към двамата пътници.
— Можем да ви вземем с нас — каза важно — само ако приемете нашата вяра. Не ни трябват вълци в кошарата. По-добре костите ви да изгният в този пущинак, отколкото да се окажете онова малко като точица развалено място, от което след време загнива целият плод. Ще тръгнете ли с нас при тези условия?
— Мисля, че ще тръгна с вас при каквито и да е условия — каза Фериър толкова натъртено, че дори сериозните старейшини не можаха да сдържат смеха си.
Само лицето на вожда остана все така безизразно и сурово.
— Заеми се с него, братко Стангърсън — каза той, — дай му храна и вода, на детето също. На теб се пада задължението да го посветиш в нашата свята вяра. Достатъчно се забавихме. Напред! Да вървим към Цион!
— Да вървим към Цион — извика тълпата мормони и възгласът премина като вълна през целия дълъг керван, предаван от уста на уста, докато най-после замря в приглушен шепот в далечината. С плющене на камшици и скрибуцане големият фургон потегли. Скоро целият керван продължи своя лъкатушещ път. Старейшината, на чиито грижи бяха поверени двамата нещастници, ги бе завел до своя фургон, където ги чакаше вече приготвеното за тях ядене.
— Засега ще останете тук — каза Стангърсън. — След няколко дни ще се съвземете от умората си. А през това време трябва да запомните веднъж завинаги, че вече принадлежите към нашата вяра. Брайъм Юнг каза така, а той говори с гласа на Джоузеф Смит, чийто глас пък е гласът на Бога.
Девета глава
Цветето на Юта
Не му е тук мястото за описание на изпитанията и лишенията, понесени от бегълците мормони, преди да стигнат до последното си убежище. Те се движеха напред с безпримерна упоритост и постоянство от бреговете на Мисисипи до западните склонове на Скалистите планини. Диви хора и диви зверове, глад, жажда, умора и болести, всички препятствия, които природата можеше да изправи пред тях, бяха преодолени с англосаксонска упоритост. Дългото пътешествие и преживените ужаси поставяха сърцата и на най-смелите сред тях на изпитание. Затова всички до един коленичиха и отправиха прочувствена молитва, когато най-сетне пред очите им се разкри широката, окъпана от слънчева светлина долина на Юта и когато чуха от устата на водача си, че това е тяхната обетована земя и че тази девствена равнина ще е тяхна завинаги.
Юнг бързо се прояви като добър администратор и решителен предводител. Скоро бяха готови картите и чертежите с плана на бъдещия град. Цялата земя наоколо бе разпределена на парцели, всеки жител получи дял, съответстващ на положението му. Търговците завъртяха търговията, занаятчиите — своите занаяти. Като с магическа пръчка се появиха улиците и площадите на града. В полето започнаха пресушаване и ограждане, засаждане и разчистване и още на следващото лято цялата земя се покри със златна пшеница. В това странно селище всичко процъфтяваше. А в центъра на града започна строежът на огромен храм, който се извисяваше от ден на ден. От тъмно до тъмно не млъкваха тракането на чуковете и стърженето на трионите от строежа на паметника, който емигрантите издигаха в чест на онзи, който ги бе превел през толкова изпитания до това щастливо убежище.
Джон Фериър и момиченцето, което бе споделило съдбата му и което той осинови, придружиха мормоните до края на дългото им пътешествие. Малката Люси Фериър пътува сравнително добре във фургона на старейшината Стангърсън заедно с трите му жени и сина му, твърдоглав и нахален дванайсетгодишен хлапак. Съвзе се бързо, като всички деца, от смъртта на майка си, скоро стана любимка на жените и лесно свикна с новия живот под брезентовия покрив на този подвижен дом. Фериър пък се отличи като полезен водач и неуморим ловец. Толкова бързо спечели почитта на своите нови спътници, че когато стигнаха края на скитането, единодушно бе решено да получи толкова земя, колкото и останалите заселници, с изключение на самия Юнг и на Стангърсън, Кимбол, Джонсън и Дребър — четиримата старейшини на сектата.