Фериър си построи голяма къща от дървени греди, която толкова пъти през следващите години беше разширявана, че накрая се превърна в просторна вила. Беше човек с практичен ум, съобразителен в сделките и със сръчни ръце. Желязното здраве му позволяваше да работи от сутрин до вечер на земята си. И фермата му, и всичко, с което се захванеше, преуспяваше. След три години беше по-добре от съседите си, след шест стана заможен човек, след девет беше богат, а след дванайсет години не повече от десет души в целия Солт Лейк Сити можеха да се сравняват с него. Името му бе известно от брега на голямото езеро до далечната планина Уосач.
Само едно смущаваше събратята му по религия. Никакви аргументи и увещания не успяха да го убедят да си създаде харем подобно на другите. Никога не посочваше причина за неизменния си отказ, задоволяваше се твърдо да се придържа към отказа си. Някои го обвиняваха в равнодушие към приетата от него религия, други — в алчност за богатство и нежелание да прави големи разходи. Трети споменаваха за някаква предишна любов и за една руса жена, която се стопила от мъка по него някъде далеч, на атлантическия бряг. Каквато и да беше причината, Фериър не се ожени. Във всичко друго се придържаше към изискванията на новата си религия и с това си спечели името на благочестив и достоен човек.
Люси Фериър растеше в дървената къща и помагаше във всичко на приемния си баща. Чистият планински въздух и балсамовият аромат на боровете сякаш отхранваха девойчето. От година на година то израстваше и заякваше, имаше румени страни и гъвкава походка. Мнозина минувачи по пътя край фермата на Джон Фериър усещаха как в паметта им оживяват отдавна забравени мисли, докато гледаха пъргавата й моминска фигура да се носи из житните поля или когато я срещаха, яхнала бащиния мустанг, да препуска с лекотата и изяществото на истинска дъщеря на Дивия запад. Пъпката се превърна в цвете и в годината, когато баща й стана най-богатият фермер в околността, тя беше най-хубавото момиче в този край.
Но първият, който откри, че момичето е станало жена, не беше баща й. Това рядко се случва. Тайнствената промяна е твърде неуловима и постепенна, за да може да бъде измерена с дати. Самата девойка най-малко подозира какво става, докато звукът на нечий глас или докосването на нечия ръка не накара сърцето й да забие лудо, и тогава със смесено чувство на гордост и страх разбира, че в нея се е появило нещо ново и непознато. Малцина не могат да си спомнят деня или незначителната случка, възвестили зората на един живот. За Люси Фериър случаят беше доста сериозен сам по себе си дори без да се взема предвид ролята, която изигра в бъдещата й съдба, а и на още мнозина други.
Беше топло юнско утро и мормоните се трудеха като пчелите, чиито кошери бяха избрали за своя емблема. Навред из нивите и по улиците се чуваше гълчавата на трудещи се хора. По прашните пътища се точеха дълги кервани от тежко натоварени мулета, всички устремени на Запад, защото наскоро се бе разразила златната треска в Калифорния, пътят за там минаваше през града на Божиите избраници. По пътищата се движеха и стада овце и говеда, завръщащи се от отдалечените пасбища, както и върволици от уморени преселници, мъже и жени, изтерзани от безконечното си пътешествие. Сред цялото това пъстро сборище, пробивайки си умело път като опитен ездач, препускаше Люси Фериър със зачервено красиво лице и развята дълга кестенява коса. Тя отиваше да изпълни едно поръчение на баща си в града и бързаше, както много пъти преди това, с безстрашието на младостта, като си мислеше само за своята задача. Прашните преселници се взираха с почуда след нея, дори безстрастните индианци, които пътуваха, увити в своите кожи, се поразнежваха, удивени от красотата на бледоликата девойка.
Вече бе стигнала до покрайнините на града, когато видя, че пътят е задръстен от голямо стадо говеда, което караха шестима доста диви на вид каубои от равнината. В нетърпението си тя вмъкна коня си в открила се за миг пролука между животните. Но едва бе навлязла в това свободно пространство, когато говедата я обкръжиха отвред и тя изведнъж се озова сред поток от млади бичета с дълги рога и кървясали очи. Привикнала да се разправя с говеда, тя не се изплаши, а се помъчи да се промъкне напред с коня си през стадото. За зла участ рогата на едно от добичетата случайно или преднамерено удариха силно коня и той подлудя от болката. Изправи се на задните си крака с яростно пръхтене, замята се и зарита. Положението беше опасно. При всяко движение възбуденият кон се натъкваше на рога, а убожданията го подлудяваха още повече. Момичето правеше всичко възможно, за да се задържи на седлото, защото, ако паднеше, копитата на тромавите тежки животни щяха да я стъпчат. Главата й се замая, ръцете й отпуснаха юздите. Задушаваше се от гъстия облак прах, от парата, която се вдигаше от животните наоколо. Вече съвсем й прималяваше, когато прозвуча един спокоен глас. Загоряла мускулеста ръка стисна юздата на изплашения кон и го поведе заедно с ездачката извън стадото.