— Нали не сте ранена, госпожице? — попита почтително спасителят й.
Тя погледна почернялото свирепо лице и се засмя лукаво.
— Много се изплаших — простодушно си призна. — Не съм и допускала, че Пончо може така да се стресне от няколко крави!?
— Слава Богу, че се задържахте на седлото — каза сериозно мъжът. Беше висок, див наглед момък, облечен в груби ловджийски дрехи, яхнал силен дорест кон, с дълга карабина през рамо. — Вие май сте дъщерята на Джон Фериър — забеляза той. — Видях, че излязохте от неговата къща. Питайте го дали си спомня за семейството на Джеферсън Хоуп от Сейнт Луис. Ако е същият Фериър, познава добре баща ми.
— Защо не дойдете да го попитате сам? — попита сдържано тя.
Момъкът, изглежда, остана доволен от предложението, защото тъмните му очи заблестяха от доволство.
— Ще дойда — каза той. — От два месеца сме в планината и видът ни съвсем не е за гости. Но баща ви ще трябва да ни приеме такива, каквито сме.
— Той има да ви благодари за много неща, а и аз също — отвърна тя. — Страшно ме обича. Ако тези крави ме бяха прегазили, нямаше да го преживее.
— И аз нямаше да го преживея — каза спътникът й.
— Вие? Хм, не мисля, че за вас това би имало кой знае какво голямо значение. Вие не сте ни дори приятел.
При тези думи мургавото лице на младия ловец така посърна, че Люси Фериър не можа да сдържи смеха си.
— Ама аз съвсем не исках да кажа това — обясни тя. — Разбира се, че сега сте ни приятел. Елате ни на гости. Аз трябва да побързам, защото иначе татко няма да ми поверява вече своите работи. Довиждане.
— Довиждане — отвърна той, повдигна широкото си сомбреро и се наведе над малката й ръка.
Тя обърна мустанга си, перна го с камшика и препусна по широкия път, вдигайки облак прах.
Младият Джеферсън Хоуп продължи със своите другари, мрачен и мълчалив. Бяха обикаляли планините Невада, търсейки сребро, и сега се връщаха в Солт Лейк Сити с надеждата да се сдобият с достатъчно капитал, за да разработят някои от сребърните находища, които бяха открили. До този момент гореше от желание подобно на своите другари да се захване час по-скоро с тази работа, но дребната случка отклони мислите му в друга насока. Видът на хубавата девойка, открита и свежа като бриз от Сиера Невада, бе развълнувал до най-дълбоките кътчета вулканичното му необуздано сърце. И когато тя изчезна от погледа му, той разбра, че в живота му настъпва криза и че нито спекулациите със сребро, нито нещо друго може да има вече такова значение за него, както това ново всепоглъщащо чувство. Пламналата в сърцето му любов не беше като внезапното променливо увлечение на младо момче, а по-скоро дивата, бурна страст на мъж със силна воля и властен характер. Свикнал бе да успява във всичко, което предприемаше. Закле се в сърцето си, че и в този случай ще успее, ако човешките усилия и постоянството можеха да му осигурят успех.
Същата вечер отиде в дома на Джон Фериър. После започна да се отбива все по-често, докато свикнаха с присъствието му във фермата. Затворен в долината, погълнат от работата си, Джон малко се бе интересувал от външния свят през последните дванайсет години. Джеферсън Хоуп му разказваше много нови за него неща, и то по начин, който интригуваше не само него, но и дъщеря му. Беше ходил в Калифорния и можеше да разказва безброй чудновати истории за спечелени и изгубени богатства през онези безумни, щастливи дни. Беше сменил какви ли не професии: следотърсач, трапер, търсач на сребро, притежател на ранчо. Появеше ли се някъде възможност за приключения, Джеферсън Хоуп пристигаше там. Скоро стана любимец на фермера, който се изказваше ласкаво за добродетелите му. Люси мълчеше, но поруменелите й бузи и щастливо блесналите й очи ясно показваха, че младото й сърце не е само нейно. Почтеният й баща може би не забелязваше нищо, но не и човекът, спечелил сърцето й.