Люси се усмихна през сълзи.
— Когато дойде, ще ни посъветва най-добре какво можем да правим. Но аз се страхувам за теб, татко. Разправят, че страшни неща се случвали на онези, които посмеят да се опълчат на пророка.
— Но ние не сме се опълчили срещу него — отвърна баща й. — Когато това стане, ще му берем грижата. Имаме на разположение цял месец. Преди да е изтекъл, трябва да сме се измъкнали от Юта.
— Да напуснем Юта?
— Натам отиват работите.
— А фермата?
— Каквото можем, ще продадем, останалото ще зарежем. Честно казано, Люси, мислил съм го и друг път. Не съм свикнал да прекланям глава както тези хора пред проклетия си пророк. Аз съм свободен американец по рождение. Мисля, че съм твърде стар, за да се уча тепърва на друго. А ако той вземе да се мъкне много често в тази ферма, може да му се случи да налети на облак едри сачми, пътуващи в обратна посока.
— Но те няма да ни оставят да заминем — възрази дъщеря му.
— Да почакаме, докато дойде Джеферсън. А дотогава, моето момиче, не се притеснявай и не позволявай очите ти да се подуват от плач, защото иначе, когато те види, той от мен ще търси сметка. Няма от какво да се страхуваме, засега няма никаква опасност.
Джон Фериър произнесе тези думи много уверено, но вечерта Люси забеляза, че особено грижливо затвори всички прозорци и врати и внимателно почисти и зареди старата си пушка, която окачи на стената в спалнята си.
Единайсета глава
Отчаяно бягство
На другата сутрин след разговора с мормонския пророк Джон Фериър отиде в Солт Лейк Сити и след като намери своя познат, който заминаваше за Невада, му повери писмото за Джеферсън Хоуп. В него съобщаваше за надвисналата над тях опасност и за необходимостта от незабавното му завръщане. Когато свърши, на сърцето му олекна и той се прибра поуспокоен у дома.
Когато стигна до фермата, се изненада, защото пред вратата стояха завързани два коня. Изненада се още повече, когато откри, че във всекидневната са се разположили двама младежи. Единият, с продълговато бледо лице, се бе изтегнал в стола люлка с вдигнати на печката крака. Другият, дебеловрат, с грубо подпухнало лице стоеше прав до прозореца с ръце в джобовете и си подсвиркваше. Когато Фериър влезе, и двамата му кимнаха, а седналият започна разговора.
— Може би не ни познавате — каза той. — Това е синът на старейшината Дребър, а аз съм Джоузеф Стангърсън, който пътуваше заедно с вас в пустинята, когато Господ протегна десница и ви приюти в кошарата на истинското си стадо.
— Както ще приюти и всички народи, когато му дойде времето — обади се гъгниво другият. — Той мели бавно, но брашното му е много ситно смляно.
Джон Фериър кимна студено. Веднага разбра кои са посетителите.
— Дойдохме — продължи Стангърсън — по съвета на бащите ни да поискаме ръката на дъщеря ви за онзи от нас, когото вие с нея харесате. Аз имам само четири жени, а брат Дребър — седем, затова, струва ми се, моите претенции са по-основателни.
— Не, не, братко Стангърсън — намеси се другият, — тук не става въпрос за това, по колко жени имаме, а колко можем да поддържаме. Баща ми вече ми прехвърли мелниците си и сега аз съм по-богатият от двама ни.
— Но изгледите за моето бъдеще са по-добри — разгорещи се Стангърсън. — Когато Бог прибере баща ми, ще наследя кожарската му фабрика. И после, аз съм по-голям от теб и положението ми в църквата е по-високо от твоето.
— Това ще реши самата девойка — отвърна Дребър, хилейки се самодоволно на отражението си в огледалото. — Ще оставим на нея окончателното решение.
Докато траеше този диалог, Джон Фериър стоеше вбесен до вратата, едва сдържайки се да не зашиба посетителите с камшика си за езда.
— Вижте какво — каза той най-после, като се упъти към тях, — когато дъщеря ми ви повика, може да дойдете, но дотогава да не съм ви видял да стъпите тук!
Двамата млади мормони зяпнаха от изненада. В очите им съперничеството за ръката на девойката помежду им беше най-високата дан на почит както към бащата, така и към дъщерята.
— От стаята има два изхода — извика Фериър. — Ето вратата, ето и прозореца. Откъде ще благоволите да излезете?
Загорялото му лице изглеждаше толкова свирепо, а мършавата му ръка така заплашителна, че двамата посетители веднага скочиха на крака и изхвърчаха навън. Старият фермер ги последва до вратата.