Но какво става? В тишината се чу леко драскане — тихо, но ясно. Идваше откъм вратата. Фериър се промъкна в хола и се ослуша напрегнато. След няколко секунди звукът прозвуча отново. Очевидно някой чукаше съвсем леко на вратата. Дали не е среднощен убиец, дошъл да изпълни смъртната присъда, дадена от тайния трибунал? Или идваше спасението? Джон Фериър почувства, че моменталната смърт ще е по-добра от това очакване, което разбиваше нервите и вледеняваше сърцето му. Той пристъпи решително, вдигна куката и разтвори широко вратата.
Навън беше тихо и спокойно. На небето блестяха ярки звезди. Нямаше жива душа нито на двора, нито на пътя край оградата. Фериър въздъхна с облекчение, огледа се и вече се готвеше да се прибере, когато погледът му случайно се насочи надолу и той се сепна. На земята почти пред краката му лежеше ничком някакъв човек.
Фериър се облегна за миг на стената, стиснал гърло с ръка, за да не извика. Първата му мисъл беше, че проснатата пред него фигура е на ранен или умиращ, но когато се вгледа по-внимателно, забеляза как човекът пълзеше бързо и безшумно като змия и не след дълго беше вече в хола. Щом влезе вътре, мъжът скочи на крака, затвори вратата и пред изненадания фермер се показа суровото и решително лице на Джеферсън Хоуп.
— Боже Господи! — прошепна Джон Фериър. — Как ме изплаши! Защо влизаш по този начин?
— Дай ми да ям — отвърна дрезгаво младежът. — От два дни не съм слагал нищо в устата си — нахвърли се на хляба и студеното месо, които все още стояха на масата след вечерята на фермера, и заяде лакомо. Когато свърши с яденето, попита: — Добре ли е Люси?
— Да, тя не знае каква опасност е надвиснала над нас — отвърна баща й.
— Това е добре. Къщата се наблюдава отвсякъде. Затова се промъкнах по този начин. Колкото и да са бдителни, не са достатъчно хитри, за да хванат един прериен ловец.
Джон Фериър се почувства друг човек с предан съюзник до себе си. Сърдечно стисна жилавата десница на младежа.
— Гордеем се с теб — каза той. — Малцина биха дошли да споделят с нас грижите и опасностите ни.
— Виж, тук си напълно прав — отвърна младият ловец. — Много те уважавам, но ако ставаше дума само за теб, щях да си помисля малко повече, преди да навра главата си в това гнездо на оси. Тук съм заради Люси и преди да й се случи нещо лошо, семейство Хоуп от Юта трябва да е останало с един член по-малко.
— Какво ще правим?
— Утре е последният ви ден и ако не направим нещо тази нощ, сте загубени. В Долината на орлите ни чакат два коня и едно муле. Колко пари имаш?
— Две хиляди долара в злато и пет хиляди в банкноти.
— Това е добре. И аз имам горе-долу толкова. Ще трябва да стигнем до Карсън Сити през планините. Събуди Люси. Добре, че прислужниците не спят в къщата.
Докато Джон Фериър и дъщеря му се подготвяха за пътешествието, Джеферсън Хоуп събра в един вързоп цялата храна, която можа да намери, и напълни една стомна с вода, защото знаеше от опит, че кладенците в планината са малко и на голямо разстояние един от друг. Едва бе привършил с тези приготовления, когато фермерът и дъщеря му се появиха, готови за път. Поздравите на влюбените бяха сърдечни, но кратки, защото всяка минута беше ценна, а трябваше много неща да се свършат.
— Тръгваме веднага — каза тихо, но решително Хоуп, като човек, който разбира, че се излага на голяма опасност, но е подготвен душевно за нея. — Предната и задната врата се наблюдават, но ако сме внимателни, можем да се измъкнем през страничния прозорец и от там през нивята. Излезем ли на пътя, до клисурата, където са конете, са само две мили. До разсъмване ще сме изминали половината път през планината.
— А ако ни спрат?
Хоуп потупа дръжката на пистолета, издула ризата му отпред.
— Ако са много повече от нас, ще отведем двама-трима с нас — каза той със зловеща усмивка.
Всички светлини в къщата бяха изгасени и Фериър се взираше през тъмния прозорец към нивите, които изоставяше завинаги. Но той отдавна се бе подготвил за такава жертва, а мисълта за честта и щастието на дъщеря му надделяваше над всяко съжаление за изгубеното състояние. Всичко бе толкова мирно и спокойно: и шумоленето на дърветата, и ширналото се поле, и му беше трудно да повярва, че смъртта дебне наоколо. И все пак пребледнялото лице и напрегнатият израз на младия ловец показваха ясно, че докато стигне до къщата, той бе видял достатъчно, за да е сигурен в това.