Дванайсета глава
Ангелите отмъстители
През цялата нощ пътят им минаваше през труднопроходими дефилета и по неравни, покрити с камъни пътеки. На няколко пъти се изгубваха, но Джеферсън Хоуп отлично познаваше планините и скоро отново намираха пътеката. От всички страни ги обграждаха високи, покрити със сняг върхове. Скалите от двете страни изглеждаха толкова стръмни, че бориките и елите сякаш висяха над главите им и трябваше да духне само малко по-силен вятър, за да се стоварят върху тях. И това съвсем не беше въображаема опасност, защото голата долина бе гъсто осеяна с дървета и канари, паднали по този начин. Дори като минаваха през долината, една скала се сгромоляса шумно зад тях и подплашените коне хукнаха в галоп.
Когато слънцето се показа на изток, снежните шапки на върховете заблестяха една по една като празнични лампи, докато най-после засияха, румени и искрящи. Великолепната гледка оживи сърцата на тримата бегълци и им вдъхна нови сили. Спряха край един буен поток да напоят конете и да хапнат набързо. Люси и баща й с удоволствие биха продължили почивката си, но Джеферсън Хоуп беше неумолим.
— Сигурно вече са по следите ни — каза той. — Сега всичко зависи от бързината. Стигнем ли до Карсън, можем да почиваме до края на живота си.
Цял ден се промъкваха през дефилетата и надвечер пресметнаха, че са на близо 40 километра от враговете си. През нощта избраха подножието на една надвиснала канара за убежище от студените ветрове и там, притиснати плътно един до друг, за да се топлят, поспаха няколко часа. Но преди да се съмне, отново бяха на път. Все още не бяха забелязали никаква следа от своите преследвачи и Джеферсън Хоуп започна да вярва, че вече са успели да се измъкнат от обсега на страшната организация, чиято враждебност бяха предизвикали. Но той и не подозираше колко далеч се простира силата на тази желязна десница и колко скоро тя щеше да се стовари върху тях и да ги смаже.
Към средата на втория ден провизиите им бяха на привършване. Това не тревожеше особено ловеца — наоколо имаше доста дивеч, пък и неведнъж беше разчитал единствено на пушката си. Избра едно закътано място, струпа няколко съчки и запали огън, за да се постоплят спътниците му, тъй като вече се намираха на около 2000 метра над морското равнище и въздухът беше остър и студен. Завърза конете, метна пушката на рамо и се отправи на лов. Обръщайки се назад, Хоуп видя стареца и дъщеря му приклекнали край огъня, а недалеч от тях — трите животни. После скалите скриха всичко от погледа му.
Той вървя около два километра, пресичайки дол след дол без успех, макар по огризаните кори на дърветата и по други белези да разбираше, че наоколо има доста мечки. Най-после, след 2–3 часа безполезно скитане, когато вече се готвеше да се връща, видя нещо, от което сърцето му изтръпна от удоволствие. На края на една издадена канара беше застанало някакво животно, което много приличаше на овца, но беше въоръжено с чифт грамадни рога. Този див северноамерикански овен (защото наистина се нарича така) очевидно бе нещо като пазач на някое невидимо за ловеца стадо. За щастие се движеше в обратната посока и не забеляза Хоуп. Той легна по корем, подпря пушката си на една скала и дълго и внимателно се прицелва, преди да натисне спусъка. Животното подскочи във въздуха, направи няколко крачки към ръба на скалата, а след това рухна долу.
Овенът беше твърде тежък за носене, затова ловецът отряза единия бут и част от филето. С този трофей на рамо побърза да намери обратния път, защото вечерта вече се спускаше. Но още не беше тръгнал, когато осъзна затруднението, в което беше изпаднал. В увлечението си се бе отклонил от местата, които познаваше, и сега не беше лесно да открие пътеката. Долината, в която се намираше, бе прорязана от много теснини, които толкова си приличаха, че трудно можеха да бъдат отличени една от друга. Повървя по една от тях, докато стигна до съвсем непознат планински поток. Уверил се, че е сбъркал, опита друга пътека, но резултатът беше същият. Нощта настъпваше бързо и вече почти се беше стъмнило, когато се озова в познат дол. Но дори и тогава съвсем не му беше лесно да се придържа към истинската пътека, защото луната още не бе изгряла, а между високите скали от двете страни беше съвсем тъмно. Уморен от скитането и от товара на гърба си, продължаваше да върви, окуражаван само от мисълта, че с всяка крачка се приближава до Люси и че е осигурил храна за останалата част от пътя.
Вече бе стигнал до началото на дола, където ги беше оставил. Дори в тъмнината разпозна очертанията на скалите наоколо. Помисли, че сигурно го очакват с нетърпение, защото се беше забавил около пет часа. Развеселен от тази мисъл, постави ръце на устата си и скоро в долината проехтя викът, с който искаше да ги успокои. Поспря, очаквайки отговор. Но не се чу нищо освен собствения му вик, повтарян и преповтарян от ехото. Извика пак, още по-силно, но приятелите, с които се бе разделил само преди няколко часа, отново не отговориха. Обзе го смътен страх и той се втурна лудешки напред, захвърляйки дори скъпоценната плячка.