Съгласих се с удоволствие и всички слязохме. Пленникът ни не направи никакъв опит за бягство, а спокойно влезе във файтона, който всъщност беше негов, и ние го последвахме. Лестрейд се качи на капрата, удари коня с камшика и скоро ни закара до мястото, за което се бяхме запътили. Въведоха ни в малка зала, където полицейски инспектор записа името на нашия затворник и имената на хората, в чието убийство бе обвинен. Служителят беше белолик апатичен човек и извърши всички формалности бавно и механично.
— Затворникът ще бъде изправен пред съда още тази седмица — каза той. — Междувременно, Джеферсън Хоуп, искате ли да кажете нещо? Длъжен съм да ви предупредя, че думите ви ще бъдат записани и могат да бъдат използвани срещу вас.
— Имам да кажа доста неща — рече бавно нашият затворник. — Искам да ви разкажа всичко, господа.
— Няма ли да бъде по-добре да оставите всичко това за делото в съда? — попита инспекторът.
— Може да не се стигне до съда — отвърна той. — Не се бойте. Нямам предвид самоубийство. Вие доктор ли сте?
Докато задаваше този въпрос, той обърна свирепите си очи към мен.
— Да, лекар съм — отвърнах.
— Тогава сложете ръката си тук — усмихна се той и посочи към гърдите си.
Поставих ръката си там и веднага усетих някакво неестествено туптене. Цялата му гръд се тресеше и люлееше като сграда, в която работи мощна машина. В тишината на стаята можах да чуя някакво глухо хриптене и бучене, които идваха от един източник.
— Ха — извиках аз, — та вие имате аневризма на аортата.
— Така я наричат — отвърна той. — Заради нея ходих на лекар миналата седмица и той ми каза, че не след дълго ме очаква спукване на кръвоносен съд. Тази аневризма с течение на годините се влошаваше все повече. Сигурно съм я получил от продължителното гладуване и живота на открито в планините край Солт Лейк Сити. Но аз вече свърших делото си и ми е все едно кога ще си замина. Само че много ми се иска да обясня онова, което оставям след себе си. Не бих желал да ме запомнят просто като обикновен главорез.
Инспекторът и двамата детективи се консултираха набързо, доколко щеше да бъде целесъобразно да му позволят да разкаже историята си.
— Вярвате ли, докторе, че има някаква непосредствена опасност? — попита ме първият.
— Напълно съм убеден — отвърнах.
— В такъв случай наш дълг е очевидно в интерес на справедливостта да вземем показанията му — каза инспекторът. — Свободен сте, сър, да дадете своите показания, които, предупреждавам ви отново, ще бъдат записани.
— С ваше позволение, ще седна — каза затворникът и се отпусна на един стол. — Тази моя аневризма лесно ме уморява, а стълкновението, което имахме преди половин час, усложнява нещата. Намирам се пред прага на смъртта и няма да започна да ви лъжа. Всяка дума, която изричам, е абсолютна истина и как ще я използвате, изобщо не ме интересува.
С тези думи Джеферсън Хоуп се облегна на стола и започна необикновения си разказ. Говореше бавно и методично, сякаш събитията, за които разказваше, бяха съвсем банални. Мога да гарантирам за точността на приложения разказ, защото имах възможност да сверя записките си с бележника на Лестрейд, където думите на затворника бяха записани така, както са били произнесени.
— Едва ли ви интересува особено защо мразех тези хора — започна той. — Достатъчно е да знаете, че те бяха виновни за смъртта на две скъпи за мен същества — баща и дъщеря — и трябваше да заплатят с живота си за това. Тъй като от извършването на престъплението бе изминало доста време, нямах възможност да осигуря необходимите доказателства срещу тях, за да бъдат изправени пред съда. Но знаех за вината им и реших да бъда и съдия, и съдебен заседател, и изпълнител на присъдата едновременно. Вие бихте направили същото, ако у вас има капчица мъжество и ако бяхте на мое място. Девойката, за която говоря, трябваше да се омъжи за мен преди двайсет години. Принудена е била да се омъжи за същия този Дребър и това разби сърцето й. Взех венчалната халка от пръста на покойната и се заклех, че последното, което ще видят умиращите му очи, ще е същият този пръстен и че последната му мисъл ще бъде за престъплението, за което е наказан. Носех пръстена непрекъснато в мен и преследвах Дребър и съучастника му през два континента, преди да ги хвана. Искаха да ме уморят, да ме накарат да се откажа от преследването, но не успяха. Сега, дори да умра утре, което е напълно възможно, ще умра със съзнанието, че делото ми е завършено. Те загинаха от ръката ми! Няма какво да желая и на какво повече да се надявам. Те бяха богати, а аз — беден, затова не беше никак лесно да ги следвам по петите. Когато пристигнах в Лондон, джобовете ми бяха почти празни. Разбрах, че трябва да започна някаква работа, за да преживея. Карането и язденето на коне са ми като втора природа, затова станах файтонджия. Всяка седмица трябваше да предавам на собственика определена сума, останалото беше за мен. С парите над определената сума успявах някак да свържа двата края. Най-трудно ми беше да се науча да се оправям из града, защото, струва ми се, това е най-обърканият лабиринт, създаден от хора. Винаги носех картата на града със себе си и след като понаучих главните хотели и гари, започнах да се оправям сравнително добре. Мина време преди да открия къде живеят моите двама джентълмени, но аз питах и разпитвах и накрая попаднах на тях. Живееха в един пансион в Камбъруел, на другия бряг на реката. Щом ги открих, разбрах, че са вече в ръцете ми и че няма къде да избягат. Бях пуснал брада и нямаше опасност да ме познаят. Щях да ги преследвам и да ги гоня, докато ми паднеше удобен случай. Бях решил твърдо, че този път няма да ми се изплъзнат. И все пак те насмалко щяха да ми избягат. Където и да отидеха в Лондон, следвах ги по петите. Понякога с файтона, друг път пеша. Но с файтона беше по-сигурно, защото не можеха да се измъкнат. Припечелвах по нещо само рано сутрин или късно вечер и почнах да задлъжнявам на моя господар. Но това нямаше значение за мен, стига да можех да ги пипна. Бяха много хитри и предпазливи. Изглежда, са допускали, че може да ги преследват, и никога не излизаха сами, както и след залез-слънце. През двете седмици нито веднъж не ги видях разделени. Дребър почти винаги беше пиян, но Стангърсън сякаш изобщо не мигваше. Наблюдавах го непрекъснато, но нито веднъж не ми се удаде удобен случай. Не се отчайвах обаче, защото нещо ми подсказваше, че часът на разплатата наближава. Страх ме беше само, че това тук в гърдите ми може да се пръсне по-рано, отколкото трябва, и че делото ми ще остане незавършено. Най-сетне една вечер, докато карах напред-назад по „Торки теръс“ (улицата, на която живееха), видях как пред вратата им спря файтон. След малко изнесоха някакъв багаж, после излязоха Дребър и Стангърсън и файтонът замина. Тръгнах след тях и не ги изпусках от поглед — предположих, че се готвят да сменят квартирата. На гара Юстън слязоха, а аз оставих едно момче да пази коня и ги последвах до перона. Чух да питат за влака за Ливърпул. Кондукторът им каза, че един току-що бил заминал, а другият е след няколко часа. Стангърсън сякаш се посмути, когато чу това, но Дребър, обратно, като че се зарадва. В тълпата се приближих съвсем близо до тях и можех да чуя всяка дума. Дребър спомена за някаква работа и каза, че ако го почака, ще се върне след малко. Стангърсън не беше съгласен и му напомни, че са решили да не се разделят и да бъдат винаги заедно. Дребър рече, че работата е деликатна и че трябва да отиде сам. Не успях да чуя какво каза Стангърсън след това, но другият започна да ругае и му напомни, че е само един платен слуга и не бива да си въобразява, че диктува какво да правят. Тук секретарят отстъпи и без да спори повече, започна да се уговаря с него, че ако Дребър случайно изпусне последния влак, ще го чака в частния хотел „Холидей“. Дребър отговори, че ще се върне на перона преди единайсет, и се отправи към изхода на гарата.