Подадох му чашата и той я изпи цялата.
— Така е по-добре — каза той. — Значи почаках петнайсетина минути или може би малко повече, когато изведнъж откъм къщата се чу шум от сбиване. След малко вратата се отвори широко и излязоха двама души. Единият беше Дребър, другият — някакъв непознат младеж. Той беше хванал Дребър за яката и когато стигнаха до площадката на стълбата, го блъсна с ръка и с един ритник го изпрати чак на средата на улицата. „Куче такова! — извика младежът, размахвайки тоягата си към него. — Ще те науча как се оскърбява едно честно момиче!“ Беше толкова ядосан, че сигурно щеше да наложи здраво Дребър с тоягата си, но той хукна с все сила по улицата. Стигна до ъгъла, видя файтона ми, махна с ръка и скочи в него. „Карай в частния хотел «Холидей»“ — каза той. Когато го видях седнал в моя файтон, сърцето ми заби толкова силно от радост, че се уплаших да не би в последния момент моята аневризма да ми изиграе номер. Карах бавно, претегляйки наум как да постъпя. Можех да го закарам направо извън града и там, на някое скрито място, да проведа последния си разговор с него. Почти бях решил да постъпя точно така, но той сам ме улесни. Пиеше му се още и ми заповяда да спра пред една кръчма. Каза ми да го чакам и се намъкна вътре. Стоя там, докато затворят, и като излезе, беше вече съвсем пиян. Разбрах, че е изцяло в ръцете ми. Не мислете, че смятах да го убия ей така, без да ми мигне окото. Макар че това щеше да бъде съвсем справедливо, не можех да го направя. Отдавна бях решил да му дам някаква възможност да си спаси живота, ако рече да се възползва от нея. Сред многото служби, които бях изпълнявал в Америка през дългия си скитнически живот, беше и метач в лабораторията на Йоркския колеж. Веднъж професорът изнасяше лекции за отровите пред студентите и им показа един алкалоид, както му каза, който бил извлякъл от някаква южноамериканска отрова за намазване на стрели. Толкова силна била, че и най-малкото парченце от нея причинявало моментална смърт. Запомних стъкленицата, в която се пазеше препаратът, и взех малко. Разбирах това-онова и лесно направих малки разтворими хапчета от отровата, а всяко хапче поставих в кутийка с друго подобно на него, но напълно безвредно. Още тогава бях решил, че когато дойде този момент, всеки от моите джентълмени ще има възможност да избере едно от тези хапчета, а аз ще глътна онова, което остане. Това щеше да бъде не по-малко смъртоносно, но за сметка на това много по-безшумно, отколкото изстрел през кърпа. От този ден нататък винаги носех със себе си кутийките с моите хапчета и сега бе дошъл моментът да ги използвам. Наближаваше един часа, нощта беше бурна, духаше много силен вятър и валеше като из ведро. Но колкото и мрачно да беше, аз ликувах, бях толкова радостен, че можех да запея от радост. Ако някой от вас, господа, някога е жадувал и копнял за нещо в продължение на двайсет дълги години и изведнъж се е озовал съвсем близо до него, ще може да разбере чувствата ми. Запалих пура и засмуках жадно, за да успокоя нервите си, но ръцете ми трепереха, а слепоочията ми пулсираха лудо от вълнение. Докато карах, виждах стария Джон Фериър и малката Люси, които ме гледаха и ми се усмихваха в мрака, виждах ги така ясно, както ви виждам вас сега в тази стая. През цялото време бяха заедно с мен, по един от всяка страна на коня, докато най-после спрях пред къщата на „Брикстън роуд“. Не се виждаше жива душа и не се чуваше нищо освен плющенето на дъжда. Когато надникнах в купето, видях, че Дребър се е свил в пиянски сън. Дръпнах го за ръката. „Време е да слизате“ — казах. „Добре де“ — изръмжа той. Сигурно мислеше, че сме стигнали до хотела, защото стана, без да каже думица, и ме последва в градината. Трябваше да вървя до него и да го подкрепям, защото се олюляваше. Отворих вратата и го вкарах в предната стая. Давам ви честната си дума, през цялото време бащата и дъщерята вървяха пред нас. „Тук е тъмно като в ада“ — каза той, докато се препъваше в тъмното. „Скоро ще стане светло — отвърнах, драснах клечка кибрит и запалих свещта, която носех. — А сега, Инок Дребър — продължих, като се обърнах към него и вдигнах светлината до лицето му, — кой съм аз?“ В първия момент ме погледна тъпо, с невиждащи пиянски очи, а след това в тях се появи ужас и всичките черти на лицето му се изкривиха от страх. Позна ме. Отстъпи назад с посивяло лице, по челото му изби пот, зъбите му затракаха. При тази гледка се облегнах на вратата и дълго и силно се смях. Винаги съм знаел, че отмъщението е сладко нещо, но никога не съм се надявал да получа онова душевно задоволство, което изпитах тогава. „Ти, мръсно куче! — извиках. — Гоня те от Солт Лейк Сити до Петербург и досега винаги ми се изплъзваше. Най-сетне твоите скитания са към края си, защото единият от нас няма вече да види слънцето.“ Той се сви още по-далеч, докато казвах това, а по израза на лицето му личеше, че ме смята за луд. И аз наистина бях луд. Кръвта биеше лудешки в слепоочията ми и сигурно щях да получа припадък, ако не бе рукнала през носа ми. Поолекна ми. „Какво мислиш за Люси Фериър сега? — извиках, като заключих вратата и размахах ключа пред лицето му. — Възмездието се забави много, но все пак те настигна!“ Докато говорех, видях как устните на този страхливец се разтрепераха. Готов беше на колене да моли за пощада, но знаеше, че е безполезно. „Ще ме убиеш ли?“ — попита, заеквайки. „Какво ти убийство — отвърнах аз. — Кой говори за убийство, когато става дума за бясно куче? Каква милост прояви към моята мила Люси, когато я откъсна от трупа на убития й баща и я заведе в своя проклет и позорен харем?“ „Не съм убил аз баща й!“ — извика той. „Но ти разби невинното й сърце! — креснах аз, завирайки кутийката пред лицето му. — Нека Господ отсъди. Избирай и гълтай! Едното хапче е смърт, другото живот! Аз ще глътна онова, което оставиш. Нека да видим дали на земята има справедливост, или сме подвластни на случайността!“ Той се сви, отстъпи още по-назад и отчаяно замоли за пощада, но аз измъкнах ножа си и го опрях на гърлото му, докато изпълни нареждането ми. Тогава глътнах другото хапче и ние стояхме мълчаливо един срещу друг около минута, очаквайки да видим кой от нас щеше да живее и кой — да умре. Мога ли някога да забравя дивия израз, който се появи на лицето му, когато усети отровата в тялото си? Засмях се, когато видях това, и му показах венчалния пръстен на Люси. Продължи един миг, отровата действаше бързо. Лицето му се сгърчи от болка, той протегна ръце, олюля се и рухна на пода с дрезгав вик. С крак го обърнах по гръб и сложих ръка на сърцето му. Не се долавяше никакво туптене. Беше умрял!